Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.02.2011 16:44 - Из „Предречено от Пагане” от Вера Мутафчиева
Автор: goran Категория: Лични дневници   
Прочетен: 13447 Коментари: 6 Гласове:
20

Последна промяна: 21.03.2013 18:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
ПЪРВА  ЧАСТ

     ...За разлика от тях съм попосивял, но не и приведен, нито размекнато от охолство. Укрепи гръбнака ми язденето, не натежах поради оскъдна храна. Отличавам се от околните дори по цвета на лицето; брулиха ме виелици и палещи вихрушки, мой покрив бе небето, а лампата – самото слънце... /Велизарие говори за себе си в Константинопол/
     ...
      Тук винаги е било така и тъй ще бъде – театър! ... как отвикнах от този живот, който все нещо си изобразява или уподобява, но никога не бива прост и суров, истинен...
    ...
       - Историята е не просто минало – все безстрастно ме поучава Константин Погонат, - а онова, което знаем за миналото. Преди месец аз загубих битката с онзи нечист и новопоявил се народ. Но в същата битка ханът тепърва ще понесе поражение, защото има за враг забравата. / 1330 години не сме забравили, но сме на път да забравим/
       ...
       „Види се на господаря ми би изглеждало по-естествено, ако се върнех мъртъв... – викам си наум из пътя към дома. – Тангра, как съм уморен от подозренията, който ме съпътстват цял живот! Все давам някому доказателства за вярност, докато истината е, че винаги бях верен на себе си...”

      1.
       Първото, което си спомням от своя многолетен странен път, е баща ми.
    ...
       - От днес нататък. Велизарие, ще плаваш все в открито море – отново строг, рече баща ми. – Както и да не бърза, човек възмъжава. Понякога учението ти тегнеше, не е шега да усвоиш четири варварски езика, история, реторика ... А аз си мислех колко по-трудно ще ти бъде оттам нататък, при варварите.
       - Нямам страх, щом съм с тебе! – доверчиво, както в детството си, пак търсех закрилата на баща си. – Ще видиш, ще ти бъда усърден помагач.
Навярно това и означава да бъдеш млад – доверие в бъдещето.

        2.
        Нали в Константинопол – къщите дворците, църквите и стените му са от тухла и хоросан; онова което веднага ме порази в столицата на Велика България, бе камъкът, равно издялан, светъл камък. Рекох си, че ние, християнският свят, сякаш строим за до утре, докато българите се чувстват отговорни за вечността.
     ...
        Тук хан Кубрат ненадейно се засмя. По-късно свикнах и с това как българите се смеят – от цяла душа. И то по поводи, които образованият човек съвсем не намира смешни.
         - Да се приказва е лесно, Василие /бащата на Велизарие/ - рече ханът, след като се насмя. – Защо василевсът, господар на половината свят, сам не прогони враговете от земята си? Защото не може... А аз не съм свикнал да обещавам онова, което не държа в шепа.
        ...
        - Не казвам, че за нас златото няма цена – каза той, - но все пак няма цената, която му давате вие...
image
        3.
        ...
        Преди да влезем татко ме прегърна силно, а аз чух потиснатите ридания на този немлад, живял и преживял мъж. Колко себична е младостта! – не го съжалих, макар неговата мъка да бе по-жестока от моята. Освободих се от прегръдката му и казах най жестоко:
        - Не съм си мислил, че ще ме прежалиш, татко! Да би поискал, можеше ме отърва...
        ...
        Тръшнах се в тревата и се разридах по детски – на глас, издълбоко  и сладостно. Бездруго съм бил смешен. Че аз бях израсъл мъж, почти на двайсет години!
        Над мене прелитаха непознати крайбрежни птици, но не чувах крясъка им, потопен като под вода в безбрежната си печал. Хлипах и ридаех сякаш платена оплаквачка.
    ...
    Младежът ми се усмихна, сякаш се знаехме от деца, положи ръка върху рамото ми.
    - Ти си ни новият заложник, нали? – попита свойски.
    Кимнах. Очите ми още бяха подути, бузите – мокри. Българинът покровителствено ги отри с ръкава си.
    - Не ти прилича да ревеш! – засрами ме той, - Мъж си.
    - А ти? – понечих да се осведомя кой е, но младежа ме изпревари:
    - Аз съм четвъртият син на великия хан! – обяви той с откровена гордост. – Аспарух ми е името.
    - Не те видях на ханската гощавка.
    - Не ми е там мястото. Покрай всесветлия ще видиш само големите ми братя, учат се на власт.
    Такава е младостта – за миг успях да забравя уж убийствената раздяла, уж безизходицата си. Страшно ми се понрави този мой връстник, така различен от мене, с тъй неугасваща усмивка върху гладкото смугло лице.
    - Иначе какво правиш? – исках да продължа разговора ни. – Навярно учиш и ти?
    - Така е. Уча се за воин.
    - За мене ученето свърши... – рекох печално. – Няма го дякон Партений, няма ги книгите ми.      
    - Вярно, по нас книги няма. Ние изучаваме света ей така!
    - Той изви глава в полукръг, а погледът му, пробягвайки по речният бряг с високите тръстики, по зелените хълмове, по брезовата гора, отрази цялата човешка любов към битието.
    - Затуй го проумяваме както трябва – надменно заключи българинът.

     5.
        ...
        - Хубава си, знаеш ли? – промълви той.
        Тя кимна. Очевидно, знаеше си.
        - По-хубава не съм виждал!...
        Все по гръб, тя се усмихна закачливо.
        - Само това да беше! – продължи Аспарух. – Ти умееш... съвсем всичко. Яздиш колкото мене, пееш, като никоя друга. Ти владееш всички тайни на тялото.
Жената /Пагане/ вирна брадичка, изсмя се гърлено. (Ще рече, не се пазеше да се издаде – чудно!) Тя изви лице към ханският син и потвърди:
       - Владея ги, туй да видиш!

       7.
       ...
       Нещо повече, край гумното /мястото за езда/ виждах ханският син сръчно да помага в направата на нечия юзда или да намества изкривена подкова, или да източва меча на някой новак. Всичко това Аспарух вършеше от все сърце, съвестно отдаден на работата си. Ония, които го гледаха, не пропускаха да отбележат делничните му постижения с българското „Ее!”, на което придаваха безброй оттенъци.

    8.
    ...
       - Е, какъв смяташ да станеш, сине? Кожар, ковач, оръжейник?
       - Искам да мога съвсем всичко. – прямо отговори Аспарух. – Искам да ти бъда най-добрият войн.
       - Малко е, малко!... – рече хан Кубрат. – Слава на Тангра, дал ми е десетки хиляди добри войни. Един в повече не е кой знае що...
       Забили поглед в мраморният под, двамата ние приличахме на поучавани деца, при все че на ръст бяхме по-високи от хана.
      - Иде зима... – без връзка продължи той. – Къси дни, дълга тъмница. Откакто при нас е Велизарий, гложди ме такава мисъл: защо да не те научи на писмо?
В пълно недоумение Аспарух се втренчи в баща си, после в мене.
      - Ти сам си ми казвал, че на мъжа прилягат дела – затова съм залягал във всички мъжки изкуства.
      Преди да му отвърне, ханът седна до огъня, прикани да седнем и ние.
      - Вярно е, че народът ми е прочут по бойни достойнства, но на света има и други народи, умеещи друго... Всеки от тях се домогва до нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно... Има два пътя към чуждият народ – войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождане. А къде ги нашите хора, годни за договори?
    ...
       На следващата заран влязох в същата стая като носех свитък кожа и чернилницата. Пристъпвах плахо – нали дотогава бях все ученик, пък внезапно трябваше да стана учител.
       Изненадах се, че там сварих двамина: побелелият слепец и внука му. Здрависах ме се, седнах да чакам ханският син.
       - Кой влезе? – попита слепият, вперил в потона слепи зеници.
       - Ромеецът – отговори момчето. (То любопитно ме разглеждаше.)
       Но моето любопитство беше по-голямо. За кой ли вече път срещах тези двамина все в аула, все безмълвни, неподвижни...
       - Прощавай, старче – рекох, - и ти ли са на служба при хана?
       - Не, аз служа на племето – отвърна той, без да извие лице към мене. – Аз съм неговата памет...
       Недоумявах. Преди да заприказвам по-изтънко обаче, слепецът додаде:
       - Памет и глас...   Викат ме на всякъде, където се случва нещо важно, за да го запомня и разумявам. Разказвам аз най-вече на внука си, спомена не бива да умре с мене... Ние, разказвачите, не воюваме, цялото племе пази дълголетието ни. Затуй ме намираш чудноват, само внук ми и аз не сме във войнишки дрехи.
       - Разбирам – казах поразен, - По нас не помним, а записваме.
       - Книгата е вещ – все напевно говореше слепецът... Гласът човешки предава освен познание и радостта, и мъката на отколешните хора, Как ще сравниш ония ситни черни знаци с моето слово?
       - Право! – казах поразен. – А какво важно има да се случи днес в аула?
       - Нищо. Днес не ще бъда свидетел, днес съм глас. Ювиги ханът повели да разкажа на синът му Аспарух българското дълбоко минало. Онова време, когато българите населявали до небето планина. Як гранит, а върху гранита – крепости...
       - Че на месец път от тук планина няма, учил съм.
       - Ще рече, било е на години път от тук – сякаш не говореше, сякаш пееше слепецът. – От коляно на коляно племенната памет предава: наша истинска прародина били великите планини...
       ...
       - Няма да продължа докато не признаеш, че и българите си имат букви!
       - Признавам рекох кисело. – А ето и омега, последната от буквите. Тя се чете „о”.
       - У нас такива няма. Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч – всичкото: небе, слънце, земя, вода...
       - Това ли бил богът ви! – слисах се.
       - Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.
       - Прав си – рекох. – Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко”, той казва: „алфа и омега”. Тоест всички букви между първата и последната.
       - Не било останало извън вашите двайсет и четири букви! – разсмя се с пълно гърло ханският син. – Сиромаси!
    image
    10.
    ...
    - А кой да поведе оногундурите, ювиги? – попита Баян.
    Очите на хана се спряха до мене. Върху Аспарух.
    - Тях ще поведе хан Аспарух! – заповяда Кубрат.
    - Не! – скочи ужасен четвъртият хански син. – Не съм достоен, не съм готов за властта, татко!
    - И аз не бях готов преди трийсет години – с умора изрече Кубрат. – Направи ме голям владетел неволята на народа ми...
    Настана мълчание. Цялата кръв беше се отляла от лицето на Аспарух.
    - Не може ли да ме отмине... – не доказа той плахата си молба.
    - Не може! – закова хан Кубрат.
    ...
    - Щом е дошло до сбогом, татко – каза Аспарух разплакан, - благослови и бъдещата ми невеста!
    Хранените хора /на хана/, досега удавени в скръбта си, глухо се разшаваха; чух многогласният им ропот.
    - Не мога, сине, дори пред смъртта си да погазя закона ни... – отговори хан Кубрат. – Ти си вече хан и ще ти избере жена съвета на боилите... Никога не съм споменавал, че е леко да бъдеш владетел.
   
    11.
    Старият хан сякаш по своя воля не доживя пролетта, от която всички се бояхме.
    ...
    Ханските синове бяха чакали погребението на баща си, за да се впуснат в път.
    ...
    Събрахме се за последен път в аула преди племената да потеглят. Братята си бяха поделили и боилите на баща си, тъй че зад всекиго хана образуваха полукръг четирима най видни големци и паметта му. Зад Аспаруха бях седмият негов човек.
    ...
    - От днес сте не само братя, но и съюзници до смърт! – Тангра ще ви накаже с безплодие, ако престъпите клетвата си. Където и да бъдете, бъдете едно цяло: живи части на Велика България.

    14.
    ...
    - Върхове и скали, море и камък... Както в изгубената прародина!... Благо на всички ви! – обърна се тя към изпращачите си. – Когато не ме виждате, аз пак ще бъда с вас. Ще измоля от Тангра нова родина... Останете си сбогом! – извика Пагане.
   
    15.
    ...
    - Защо винаги когато имаш сгода, така внимателно се взираш в народа се, ювиги? – попитах го от любопитство.
    - Може да ти се струва неразумно, но все се силя да запомня по лице и име всеки българин... – отговори ми Аспарух.
    - Наистина е неразумно – хиляди са.
    - Но и аз ще бъда с тях хиляди дни, нали? Освен това, гледайки на хората си като едно цяло, уча се да отгатвам какъв е духът на цялото за днес.
    ...
    - По вярата на българите – каза той – най-тежкият грях е неблагодарността. Не забравяй това

    16.
    Яздехме и яздехме...

    Течаха първите дни на жежка, безводна есен. Зеленината бе прегоряла, умората тежеше във въздуха.
    ...
    - Дано бог даде здраве! – тръгнах
    - Чакай! – поспря се българинът. – Знаем близо си до ювиги. Е, речи му: трябва да пазим жените като очите си! Не опазим ли ги – свършек...

    22.
    ...
    И майката заплака. Тя плачеше без глас и дори без сълзи, но цялото нейно угасващо същество догаряше в тъй непреходна мъка, че нямах сили да я гледам. Сетне старата се стръска, сякаш излязла от мътна вода, и рече достолепно:
    - Давам ти я! Ие, разкатай прикята си! /бъдещата съпруга на Велизарие/
    Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, оглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а навярно и воювала... Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.
image
    23.
    - Люде! – не високо, но особено отчетливо започна Аспарух.
    ...
    - Мнозина от вас – започна ханът – си викат: изкарахме сносна зима, тъй могли бихме да изкараме още много. За тия години ще струпаме глинена и дървена нова Фанагория, ще я браним от пришълци... Нали тъй разсъждават мнозина?
    - Мнозина ... – потвърди кавхан Авитохол.
    - На кое да се опрем тук ,българи, о какво да се задържим? – Ето, от тук из речта на Аспарух взе да искри вдъхновение. – Всички ветрове си дават среща из равнината на Големите реки, през нея върви, необгледно широк, Пътят на народите. Ако не днес, то утре по този път ще ни застигнат хазари или други и ще ни принудят към ново преселение...
    - Докога? – извика Аспарух.
    ...
    - Люде! – внушително изрече Аспарух думите, които никой българин не забрави до края на нашия път: - Аз търся за вас не земя, където да преживеем до следващата си  разсипия и пак до ново изселване, а родина, където да останем завинаги!... Какъв покой, каква благодат има само в това – завинаги!...

    ВТОРА  ЧАСТ

    1.

    Странно е, че от своя дълъг път с българите най-подробно си спомням описаната до тук година – навярно загдето бе първата...
    ...
    Яздихме и яздихме...
    ...
    - Най-много ще бъдат нашите деца!...
    Такава бе нейната мечта – скъпа ми Ие, сол на земята...
    - За какво са ни тъй много? – мърках аз, покорен.
    - За да ги има, да не свършат никога!...
    ...
    - Аз съм Радал, знахар на повечето добрити – изведнъж проговори един от старите словени. – Нашето момче ни обади, че си искал да говориш с нас. Ето ни дойдохме.
   
    2.
    Яздихме и яздихме...
    ...
    - Земята и водата са на всички! – бързо схванал положението (понеже то се повтаряше твърде често за нас) с тежест заяви хан Аспарух на сносен словенски.
    image
    6.
    ...   
    - Е? – нетърпеливо подкани пратениците ханът.
    - Кълнеш ли се, че няма да палиш колибите ни? Кълнеш ли се, че няма да крадеш, а ще разменяме? – попита едрият словенин, колкото да не се рече, че са отстъпили без условия.
    - Нека ми донесат седло, трева, черпак вода и стиска пръст! Ще се кълнем! – тържествено вдигна двете си ръце към слънцето ханът.
    Бях слушал, че така се кълнат българите, когато подир спечелена война – придобивали нови земи: пръста, тревата и черпака вода били белег, че българският хан получава правото да разположи народа си за оран и сеитба, а стадата си – на паша и водопой из завоюваната земя.

    7.
    ...
    - Твоите... – произнесе хан Аспарух. – Пазят границата...
    ...
    - Ще рече – заключи ханът, удържате със сила ония области...
    - Не само – поправих го аз. – И по закон.
    - Чий закон?
    - Нашият!
    Тук ханът избухна в смяха, който бях забравил – сякаш безпричинен и заразяващ.
    - Разсмя ме, Велизарие – рече той. – По закон! Разбира се, че комуто е силата негов ще бъде и законът.

    8.
    ...
    Конете ходом изкачиха върлото крайбрежие. Пред нас в подзвездната кротка синева – се простря Мизия. За мене тя бе толкова непозната, колкото и за Аспарух. Затуй съчувствах на неудържимият възторг, с който ханът възкликна:
    - Тангра, ка-ква земя!...
    Вие сте й свикнали, та защо да ви описвам нейната нощна хубост, като денем е тройно по-ярка, но дано разберете, че през онази нощ ми се струваше – яздя на сън!... тъй промълви и ханът:
    - Чини ми се, че сънувам, Велизарие...
    ...
    Минаха дълги мигове преди ханът с усилие да обърне към мене унесен поглед.
    - Познавам тази земя – каза той почти несвястно. – Тя е!... Нея съзираше във виденията си Пагане...
    ...
    Тук е питомно. Види се, от много отдавна.
    - От съвсем отдавна, както съм чел – уверих го. – По тия места винаги е имало живот.
    - А словените кога са ги населили?
    - Има-няма сто години, нека бъдат триста.
image
    9.
    Беше привечер, когато доближихме един от ония страни хълмове; той бе теглил като магия хана през целя ни ден.
    ...
    - Жрица! – прошепнах аз в ухото на хана.
    ...
    - Къдешни сте, пътници?
    Не съм виждал Аспарух много пъти смутен, но това беше един от тия пъти. С мокро лице, с мокра коса ханът отговори почти плахо, а то излезе загадъчно:
    - От отвъд.
    - От отвъд не се е върнал никой – опроверга го украсеното същество. – Само нашите сънища нашепват, че там било прекрасно.
    - Мястото, от където ида, не е прекрасно – горчиво каза ханът. – Моят народ...
    - Позволено ли е да пладнуваме тъдява? – прекъснах го, защото той щеше да изтърве лишна приказка.
    - Позволявам! – с достойнство отвърна жрицата.
   ...
    Христе, колко прави били езичниците! – мислех си аз, завладян от неведома, тайнствена сила. – Защо да се молим на незримия създател на красотата, а не на самата нея? Та нали тя е боже чедо...
    - Странниче, защо божиш камъка? – пак изневиделица беше се появила жрицата.
    - Тя се приближи до хана, все още коленичил.
    - Тук свещена е водата – поучи го. – Ела!
    Прикани Аспарух към извора, но той не помръдна.
    - Дедите ми от край време тачат камъка – рече той с глас на обсебен.
    - Защо? Камъкът е най-мъртвото мъртвило. А водата съживява всичко живо. Моят извор е чародеен – продължаваше жрицата напевно. – Който пие от него, винаги ще иска да се върне. Твоят камък...
    - Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! – прекъсна напевът й ханът. – Когато тача него, кланям се на всичко, което може да се сътвори от камък човешката ръка – надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?
    - Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и родитба – все напевно отговори чудната жена.
    ...
    Жената се загледа в страни; тя искаше да рече още нещо, но я плашеха ромейските ми дрехи.
    - На кой бог е светилището? – намесих се тогава.
    - На трите русалии. По-рано (преди да ме обрекат) казвали му „Трите нимфи”, но словените от нимфи не отбират, те викат русалии.
    - А ти нима не си словенка? – учудих се, че жената говореше на „те”.
    - Почти... – призна си тя. – Словенин беше баща ми. По майка съм от древно племе. Тракийско е било и туй светилище.
    - Какво ще рече траки? – Аспарух във всичко бе любознателен като дете.
    - Ние! – с внезапна гордост изговори жената.
    В своята везана риза, огряна от свитките на много злато. Въпреки годините си, тя ми се стори божество езическо.
    - Тук сме от правреме, знаеш ли що е то?
    - Вечността – отвърна съвестно като школник ханът. – Само че не от днес нататък, а от началото на времето до днес.
    - Точно, от началото на всички времена. Какви не ветрове и бури са ни брулили, а пак ни има. У вас днес е силата, ромеецо – обърна се тя към мене, - но пак сте гости на земята ни. Виждали сме ги всякакви... – завърши тъжно тракийката.
    ...
    - А със словените как я карате? И те ли са по вас гости? – продължи да разпитва ханът.
    - Как щяло? – зачуди се жрицата от Мадара. – ние и те отдавна сме едно.


    20.
    ...
    - Люде, днес аз завсякога преминавам Дунав! – извика ювиги Аспарух. – Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите в тресавищата. Но помнете последната ми дума: народ без държава е обречен да изчезне! Искате ли децата ви да живеят така както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да отвоюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме сили да го сторим!
   
    21.
   ...
    Аспарух сам си поля, накваси лице и жадно пи от мяха.
    - Снощи не ме сдържа, не ми идеше сън – обясни той. – Яхах до онова прастаро светилище?... Искаше ми се отново да зърна природните стени от жълт камък, синята верига на планините. Там дадох обет да издигна капище и аз, ако Тангра ми дари победа.                                                         
    ...
 
   
.....................................................                                  
     „Предречено от Пагане” е необикновено четиво – не само като думи, а като родова памет и завет, и най-вече с духа, който носи. 
     Вера Мутафчиева е вплела в думите душата си и това се усеща във всеки ред, и в двете главни героини на книгата помогнали на момчето Аспарух да се превърне в Ювиги.
     
      В романа има невероятно много житейски истини и недоизречени подсказки за родовита ни памет.

      Сигурен съм, че творецът Вера Мутафчиева е искала да каже много повече, но системата и големият брат Русия не биха публикували другата, ненаписаната родова книга.
      Вера Мутафчиева постъпила мъдро – написала колкото могла и загатнала ролята на Траките, та който носи бългасрки дух сам да потърси в себе си и в дедите си живата родова памет.
      Направила и друго, написала е романа леко, увлекателно, на най-достъпен съвременен език. Запазила само една стара дума - през цялото действие използва името Словени, за да покаже, че те не са точно Славяните, за които официалната история проповядва. Тя усещала и знаела, че името Словени е много по-сложно и многопластово от внушавания от руската пропаганда общ славянски образ. Знаела е, но не е можела да го каже гласно.

      Разбира се, всичко това е мое пристрастно мнение, но ... напоследък все повече хора започват да сънуват и спомнят тракийските си корени. Нещо повече, появяват се теории, че думата „Славяни” идва от тракийската дума за „слава” и, че сред самите тракийски племена имало родове, които се титулували „Славени”. Племената, които познавали, общували и търгували с тези Славенитраки, искали да се покажат достойни, знаещи и можещи като вечните и мъдри траки – затова копирали името „славни”, желаейки да се покажат способни като тях.
       Каква е истината, надали някога ще разберем, твърде много вода е изтекла оттогава, но аз вярвам на сънищата си - а те ми разказаха следното:
                      
Родови сънища

       Бих искал да видя ювиги хан Аспарух, пък дори и само насън!
       Аспарух Първи – човекът, защитникът, съзидателят. Държавникът недопуснал нито една управленска грешка и дал повече от 1330 години бъдеще,
на нас, децата на траки, прабългари и словени. На нас, днешните българи, на нас, децата на България.
       Бъдеще, което мнозина от нас с лека рака са готови да пропилеят или продадат.
       Разбира се, рано или късно всеки се опомня, но каква полза, ако това стане, когато собствените му деца говорят с него на чужд език и не знаят корените си.
      Дотам сме докарали нещата – ако не се опомним ТУК и СЕГА бъдещето ни няма да познава корените и дедите си, а ще стане на тор в чужда нива.



* - /думите в скобки с наклонен шрифт са пояснения към текста от мен/


Послепис:
Още няколко творби на други български автори, който прочетох през последните години:


Из Чудомир, трети том. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Част първа.

Валери Петров, Стихотворения, том първи, Издателска къща „Христо Ботев”, София 1994г.

Из поредица „Галактика”, книга 61 – „Белият гущер”, автор Павел Вежинов

Из Приказен свят, том първи от Ангел Каралийчев

Из Избрани произведения за деца и юноши от Елин Пелин

Из сборника разкази „Шумки от габър” на Николай Хайтов

Из „Дневникът на един геолог” от Дончо Цончев – „Човек може да си почива само когато е уморен.”

Дончо Цончев и неговите живи разкази

Из романа „Прогнозата” от Дончо Цончев


Романа „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – от Антон Дончев

„Сказание за времето на Самуила” от Антон Дончев

„Трите живота на Кракра”, дял I-ви – от Антон Дончев

За романа “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – от Илия Троянов

“Родна стряха” – учебно помагало по роден край, за 1 клас + моите впечатления от детските букварчета

Апропо, о „Апропо”

+

Родови сънища


Гатанките на баба

Антарктида и един детски спомен

Старите хора и младежта

Пътен дневник: „С чужденци из България” – автор Облачето

Български думи с позабравено любопитно или нарицателно значение

Психологически тест:-)

Мечти:-) - Да мечтаем:-)












Гласувай:
20



Следващ постинг
Предишен постинг

1. vandela007 - Интересен чудак си ти... :)))
20.02.2011 21:41
Интересен чудак си ти...
:)))
цитирай
2. goran - Vandela, да - интересен чудак съм:-)
20.02.2011 21:49
Не знам дали това е комплимент, но аз ще го приема за такъв:-)

Навремето, когато брат ми беше абитуриент му бяха казали, че е полезно изкопаемо – той тогава се беше яко засегнал, но днес говори за това с усмивка. Щом той, по-големият, е полезно изкопаемо, защо аз да не съм чудак.:-)

Незнам, дали в тази връзка или в друга, но мой добър приятел, още от ученик, казваше за живота така - „Нормалните не оцеляват!” – навремето дружно се смеехме на тази реплика, но по незнайни причини напоследък не го правим.

Между другото, ако ме не лъже паметта, в едно от своите последни интервюта Вера Мутафчиева каза, че е „чудак” или „страна птица” или „друго име подобно” - вече не помня, но смисъла бе именно такъв.:-)
цитирай
3. boliarkabg - мислех си, че вече няма хора, които ...
21.02.2011 07:53
мислех си,че вече няма хора,които ги четат, много се радвам,че срещам съмишленик.
цитирай
4. buboleche - една част от тези, които си
21.02.2011 17:30
прочел и аз съм прочела, но "Предречено от Пагане" не съм, а много искам. Фен съм и на тази жена, един от любимите ми български автори е, а те могат да се преброят в общи линии на пръстите на едната ми ръка. Не знам дали ти си я чел, но ти препоръчвам "Летопис на смутното време". Два тома са и е скъпичка, но по библиотеките предполагам че ги има. Което ми напомня и аз да се запиша в някоя библиотека, защото по щандовете за антикварни книги няма всичко. :)
цитирай
5. goran - Boliarkabg, и аз съм много приятно изненадан:-) Явно мнозина обичаме тази и останалите творби на Вера Мутафчиева:-)))
22.02.2011 14:38
За няма два дни, постигна ми е посетен 116 пъти и е подкрепен с 18 гласа – което е доста повече от посещаемостта на предишните ми два постинга за същото време от публикуването им:-)

Явно уникалните и истински творби предизвикват интерес във всички времена – без да е необходимо някой да ги рекламира с много пари.
цитирай
6. goran - Buboleche - :-)
22.02.2011 15:01
Вера Мутафчиева е необикновен човек и творец:-)

Когато бях дете, в четвърти или пети клас, романа „Дъщерята на Калояна” бе първият български роман, който прочетох – бях изключително впечатлен, но децата лесно се разсейват. Особено аз много лесно се разсейвах и ... забравих не само нея, а всички български творци, и така твърде дълго
http://goran.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/09/18/ot-chudomir-do-valeri-petrov.607629

Преди две или три години, гледах по телевизията едно интервю с Вера Мутафчиева , в него авторката спомена "Предречено от Пагане" и „Дъщерята на Калояна” и аз отново си спомних.

За жалост напоследък ми остава твърде малко време за четене – затова срещнах книгата едва тази година и ... прочетох е за една вечер – четях и четях, и четях – действието ме грабна, омая, провокира, порази и разбуди. Разтърси, въодушеви и развълнува всяка клетка в тялото ми ... Има защо.

"Предречено от Пагане" - истинска, невероятна творба – струва си да бъде прочетена – хубавото е, че навремето е била преиздавана няколко пъти и би трябвало да я има във всяка градска библиотека.:-)

За жалост и в библиотека не съм ходил повече от година, но това е друга тема.
цитирай
Търсене