Започнах да замлъквам от екстаз.
И чувствам, че слова неимоверни
ти пея с моя най-прекрасен глас,
приета от душата ти безмерно. 

И знам, че съм сградена от възторг.
И знам, че всяка моя дума свети.
Прегърнал и словесния ни борд,
подпалваш в мен усмивката на цвете. 

Което не разбирам, ще възпра.
Което ти е ценно, ще омъдрям.
Когато ме раняваш, ще простя.
Написаното винаги се сбъдва.

Ти влезе в стаята с едно напръскване
И седна най-безцеремонно в скута ми
Пролази по ръкавите
Проби ми дупки за маншети
И се изправи в пълен ръст в сърцето ми

Уханието татуира ябълкови цветове по тялото ти
Превръща миглите ти в тичинки
Разлива дюни по гърдите ти
Захвърля токчето ти към звездите
И те сродява със всемира

В тази секунда нищо не е помръднало
И нищо не е същото

Разлитат се чайки в залива, сякаш са снежни въртопи.
Морето трепти под залеза на своите седем вопли:
един за мен – с любовта ти! И радостта да се вричам.
Втори – отвъд стиха ти, да ми напомня, че те обичам.

Третият – след душата ти, песни пее копринени,
когато вълните с косата ми играят в света маслинен.
Четвърти вопъл – да помня как ме обича страстно.
А петият - вълноломен, ще приласкае контрастите.

След шестия вопъл съм друга – плувам в хармония вечна.
Бях любена до полуда и приласкана с човечност.
Разлитат се чайки в тревога. Сама съм с морето от мисли.
Седмият вопъл е Бога, който ни срещна чисти.

Винаги съм била Разпилян звън. :)))

През капките песен,
китарно отнесен,
пак вятърът сипеше зов.
От трепети чисти,
небето разлисти
една неживяна любов.

Не мой, не замлъквай!

Аз всеки ден си имам време за мълчание.