Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2020 15:50 - Шестнайсетият роман на Петър Бобев - виртуозният " Отмъщението на мъртвия инка"
Автор: koshmar Категория: Изкуство   
Прочетен: 1346 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Това е най- любимият ми от всичките 36 романа на Майстора.
Преди 30 години го четох за първи път, наскоро го препрочетох и удивен открих, че цели пасажи и изрази са се запазили в паметта ми.
Тук Бобев е в стихията си.
image  Отмъщението на мъртвия инка Научнофантастичен роман Петър Бобев

4. "Отмъщението на мъртвия инка" (1976)

Среща и взаимопроникване на различни аспекти на научното е налице и във втория от "южноамериканските" романи на Петър Бобев - "Отмъщението на мъртвия инка" (№ 129 от поредицата "Приключения и научна фантастика" на изд. "Народна младеж", 1976). Веднага се забелязва една кардинална отлика - естеството на научния компонент е от друг порядък. Екзотизмът на мястото е силно изтъкнат както във вертикален, исторически аспект, така и в хоризонтален, физикогеографски; но централната научна хипотеза, която романът лансира и дискутира, е надредно поставена спрямо тях. Научното ядро на сюжета (носител и на собствено "научнофантастичния" компонент в жанра) е в една принципно универсална научна сфера - биохимия.

Представен накратко, сюжетът изглежда приблизително така:

Млад български учен - д-р Стефан Павлов, неврофизиолог - се е озовал в бразилска Амазония, за да докаже хрумналата му хипотеза, свързана с начина, по който на клетъчно ниво биологичната материя съхранява информация. Тук професионалният биолог Петър Бобев е в стихията си: на високонаучен език, жонглиращ с термини от сфери като невробиология, биохимия, медицина, се разглеждат процесите на клетъчната памет (рибонуклеиновата киселина като "перфокартата", съхраняваща информация - с. 25). Хипотезата е ретроспективно представена във вид на диспут между младия учен и неговия професор в института, между дръзновения порив на младостта и скептицизма на рутинния академизъм. С късите си енергични изречения този драматизиран спор наподобява дуел с шпаги. Амбициран от неверието на шефа си, д-р Павлов напуска института и потъва в "зеления ад" на Амазонията, за да реализира откритието си. Привлечен е на първо място от обстоятелството, че тя е един от онези географски райони в света, отдавна озадачаващи "високата" медицина, където дори при ниския жизнен стандарт отделни болести - бич за цивилизацията - напълно липсват. Като неврофизиолог, д-р Павлов е изкушен от факта, че Амазонията е място, оказало се по загадъчен за модерната наука начин имунизирано срещу психични заболявания (с. 27). На второ място е изкушен от чудесата на местната шаманска медицина (базираща се, както е известно, главно на психически, сугестивни въздействия). И не на последно място - сравнително лесната възможност за експериментиране с маймуни, което е от решаващо значение за реализиране докрай на идеите му. (Аргументът е, честно казано, напълно колониален, фашистки: "Тук, където няма закон за защита на природата, където всеки има право да избива колкото си ще животни..." - с. 28.) И както обикновено става в науката, една случайност бележи решителната крачка към откритието: инжектираната опитна маймунка "повтори без грешка всички условни рефлекси на обучената си сестра, от която бе взето мозъчното съдържание, сякаш ѝ бяха присадили чуждата глава" (с. 28). За непретенциозните (и все пак утилитарни, фабулно телеологизирани) нужди на един научнофантастичен роман това откритие може да бъде описано като серум, чрез който е възможно на микробиологично равнище да се извлече информация от мозъчните клетки дори на мъртъв човек - факт, който ще се окаже функционален за приключенската фабула на романа.

А тя накратко е следната: злодеят Алваро - стандартният герой на П. Бобев - осквернява свещена пещера на индианско племе, където от векове се пази мумията на герой-прадед. В ръката си мумията държи кипус - древното писмо на инките, при което се "пише" чрез плетеница от разноцветни шнурчета и възли. Това е мумията на Уанай, инка от времето на Атауалпа - човекът, който е успял да скрие част от съкровището на инките от алчните конквистадори на Писаро. Кипусът в ръката му несъмнено е ключът към скритото съкровище. Но за съжаление, този ключ е безвъзвратно изгубен - през вековете тайната на кипусното писмо е забравена. И тогава една случайна среща на злодея с д-р Павлов му дава невероятен шанс. Алваро, бивш студент по медицина, веднага схваща шанса, който откритието на наивно-безкористния българин, подведен от професионалния жаргон на "колегата" си, му предоставя: трябва просто информацията, вписана преди четири века в мозъка на мъртвия инка, да се "прелее" в мозъка на жив човек: мозъкът на мъртвия може да проговори, да назове скривалището, да проникне в тайната на кипусното писмо (с. 92). След ред перипетии този съвременен мозък-ацептор се оказва мозъкът на Лемолемо - индианец, спасен някога от д-р Павлов и останал предан му до гроб. За Алваро той трябва да послужи като жива карта към скритото съкровище на Атауалпа. А самият Лемолемо, инжектиран със серума, изгубва своята идентичност - той се превръща в Уанай. Тази метапсихоза позволява на Бобев да върне читателя четири века назад и през очите на Лемолемо-Уанай да го направи пряк свидетел на драматичните събития около завладяването на Куско от испанците, сблъсъка на Писаро и благородния Атауалпа и смъртта на последния император на инките. Но злодеят остава измамен - четири века по-късно историята се повтаря: както Уанай някога е вкарал испанците в смъртна клопка, опазвайки тайната на скритото съкровище, тъй в сюжетното настояще на романа Лемолемо успява да измами съвременните мародери, превръщайки се по този начин в оръдие за отмъщението на мъртвия инка.

Всъщност романът на различни равнища гравитира около семиотичното: първо, на биохимично равнище - мнемоничните свойства на белтъчните рибонуклеинови вериги в биологичната материя (РНК и ДНК) да "запаметяват" и пренасят информация, и второ - на историческо равнище: изгубената памет на древната писменост кипу. (Структурната аналогия между двете белтъчни вериги и кипусното писмо е директно заявена - с. 69.) Историческият хиатус в колективната памет може да бъде компенсиран на микробиологично равнище чрез науката. Научното знание е особен вид знание - то е метазнание. Инструмент, имащ ако не функционалния, то моралния си телос не в самия себе си, а отвъд себе си, в различните полета на антропологичното, на онази колективна памет, чиято разрушеност от бруталността на историята именно тя, науката, би могла да възстанови. Но в авантюрния дискурс на жанра с тази възможност на науката е злоупотребено: научното знание като едно символично съкровище е буквализирано в профанната аксиология на златото.

Този морален дебат в "Отмъщението..." е по-скоро имплицитно загатнат, той е плътно подчинен на динамична приключенска фабула, изградена по законите на жанра. Но в една друга творба на Петър Бобев - последна от южноамериканския му цикъл - именно морално-философската дискусия ще вземе надмощие както над научното, в тесния смисъл на понятието, така и над авантюрното. Тази творба е "Боа и диаманти".

...Всъщност в рамките на своята ясна разпознаваемост (като "петърбобевски"), при цялата им изграденост по една много типична за писателя схема, основаваща се на уникално смесване на три пълнопоравни компонента - "научна" фабула, динамична авантюрна интрига и равностоен на тях природен, зоо-ботанически елемент, - южноамериканските романи на Петър Бобев са все пак различни един от друг, трасират траекторията на едно развитие, надграждане, отместване. В поредицата фабулни перипетии д-р Павлов е пленен от индиански воини и отведен в тяхното селище - обикновено индианско село от плетени колиби с покриви от палмови листа, скитащи кучета между тях, дремещи на сянката старци, мизерни нивички от царевица и маниока наоколо. Авторът не крие разочарованието на героя си: другояче си е представял той тази среща: "Обградил я бе с някаква тайнственост. Очаквал бе да види някой каменен град в джунглата, като оня, търсен от полковник Фосет - последна издънка на легендарната Атлантида или поне на инкската държава. И сега гледаше почти разочарован простото индианско поселение, в което бе попаднал." (с. 147). Няма как да не усетим тук самоироничното намигване на писателя към "Жрицата на змията", където героите попадат тъкмо в каменен град посред джунглата сред наследници на древните атланти. Научният компонент в "Отмъщението...", научната хипотеза, която романът фабулира, е от принципно различно естество - тя, така да се каже, е вдигната на степен. Още по-голямо е различието при третия южноамерикански роман на писателя "Боа и диаманти".



Тагове:   геният бобев,


Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: koshmar
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 439204
Постинги: 76
Коментари: 1046
Гласове: 758
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031