Заветът на нашите предци и как го изпълняваме ние.

Нашите предци, за разлика от нас не са имали лесен, удобен и сигурен живот. Техните дни са преминавали в неспирна борба за оцеляване, борба с природата, борба с напасти, борба с други народи и потисници. Те са водели и борба със самият живот за правото на живот. Нашите предци са били умели ловци, изминаващи десетки километри с бързи темпове за да осигурят прехраната на семействата и общността си. Хранели са се оскъдно, трудили са се неуморно. Преборвали са природни стихии и са започвали от нулата наново. Предците ни са проливали кръвта си за земята,по която идните поколения ще ходят за правото им на свободен живот по нея. Те са се сблъсквали с превратностите на живота и са се изправяли след всеки удар, след всяко падение. Почитали са дългът си повече от всичко и са извършвали немислимото в името на всеобщото благо. Те също са имали и труден живот, в дните на плен, в дни на робство, следвоенни репарации, оскъдна храна, малко,студено и мизерно жилище, те от малки са се сблъскали с трудния и жесток живот. Те обаче, винаги са имали едно нещо,което ние сега нямаме - надежда. Те, за разлика от нас - техните потомци, не са били пораженци и превратностите на живота не са сломявали духа им. Благодарение на това те са станали хора - ние не.

Поколения хора, всяко поколение със своя труд, със своето знание и своите умения и надграждало за следващото, поколения усилия, постоянство и надежда са изградили нашият живот сега, нашият уют,нашето удобство, нашата безопасност. Поколения наши предци са се борили за новите поколения - за нас и са вярвали с вечна, неугасима надежда в по-хубавите идни дни. Колко души е отнело за да се стигне до нас сега? Само за един от нас сега. Един човек има двама родители, от тях той има четирима прародители (две баби и двама дядовци), от тях пък колко? Две баби - две прабаби и двама прадядовци, от двама дядовци - две прабаби и двама прадядовци - още осем души. До тук четиринадесет души. Ами още колко преди това? Ако се върнем с 10 поколения назад за да изчислим колко души са били нужни за да се появим ние сега като резултат от приемствеността и усилията на тези наши предци,то излиза,че са били нужни цели 1024 души само за един човек в наше време. Това е една непрекъснала се приемственост, от поколение на поколение, от времена и епохи, от трудности и премеждия, повратности, скърби, слава и труд. Никой от предците ни обаче не се е отказал, не се е провалил, не е изгубил надежда. Доказателството за това сме самите ние, фактът че съществуваме сега. Те не са страдали от хронично недоволство, душевно незадоволение, мързел и прочее.

Те са били повече от нас.

Защо?

Защото те са имали нещо,което ние не - смисъл.

Те са имали смисъл в живота си.

Огледайте се.

Какво най-много търсят хората в наши дни?

Какво им липсва и какво най-много и отчаяно търсят?

-Щастие.

Хората масово търсят щастие. Не индиректно,не като следствие от нещо. Не. Те търсят щастието осъзнато, измислят си идеален образ за него, но никога не го постигат. Хората в наше време са нещастни. Много са дългите статистики показващи психическите разстройства на модерния свят, депресията особено сред младите, скокът в случаите на самоубийства по цял свят, масовата незадоволеност на хората навсякъде. И още нещо - за пръв път, сигурно в цялата човешка история, днешните поколения не вярват,че децата им ще имат по-добър живот от техният. Винаги,в цялата история на човечеството това е било обратното - винаги новите поколения са очаквани да имат по-добър живот. Не и днес. Поне това гласят най-новите статистически и социологически проучвания от Европа и Северна Америка.

Забелязвате ли нещо?

Именно най-развитата част на света страда от тези проблеми.

Може би мога да го обясня и по-лесно с пример. Notch (Ноч) както е известен, създателя на една от най-популярните видео игри в света Майнкрафт, продава правата си и самата си игра на Майкрософт за 2,5 милиарда щатски долара. Този човек буквално става милиардер за една вечер с тази сделка. Но дали е щастлив след това? Самият той, в много интервюта, публикации и новини споделя,че никога не е бил по-нещастен в живота си. Спечелването на такава сума пари,които биха осигурили охолен живот на семейството му с поколения напред го е лишила от смисъл в живота - той вече няма предизвикателства, няма я радостта от постигането на цел, от успех в живота. В неговия случай,тази сума, предполагаща пълна свобода го е заробила завинаги. Това, струва ми се е и нашата участ като общество. Ние нямаме своята голям война, нямаме голяма депресия, нямаме колективна мисия като общество,в която всеки един от нас да участва, нямаме дълг към нищо, ние нямаме смисъл в живота си. И това води до всички гореспоменати последици - депресия, алкохолизъм,наркомания, зависимост към видео игри, комар и прочее. Това са само отраженията на една тъжна и лишена от всякакъв смисъл действителност, механизми за справяне с несигурното бъдеще, с духовно мизерното настояще на нашият живот.

Ние нямаме своето призвание като отделни личности,с които да допринесем за общото благо. Индивидуалисткия и материалистки свят и живот,който водим ни е довел до морална, душевна и интелектуална пустота. Колко хора например още вярват в светлото бъдеще на света и в частност на България? Повечето хора биха казали,че България загива,а света не отива на добре.

Само вижте какво се случва сега - погледнете себе си, погледнете и близките си - какви филми гледате, какви игри играете? Филми за приключения, за войни, за велики открития - игрите също. Те, макар и с художествена измислица, пресъздават живота на нашите предци - живот изпълнен със смисъл - за войнът да победи и да се върне жив у дома където да започне новия строеж на следвоенните времена. За октривателя - славата и откриването на нови земи, за приключенеца - насладата от преживяването. Все неща, които днес липсват. Заменени от подобие на робовладество система, която дава толкова колкото е нужно за едно преживяване, живот без смисъл, без цел, без удовлетвореност, без постижения и без премеждия за покоряване.

Тъжната истина е,че нашето поколение е пораженческо. Ние нямаме дух да се борим с живота. Нямаме воля да се подобрим. Нямаме воля и желание да подобрим общия си народен живот. Ако продължим така...то наистина може би ще погинем.

В заключителните редове бих искал да вдъхна все пак надежда на читателя, чрез пример- примера на моята родствена история.

Проследявайки родословното си дърво,то аз стигнах до дните след битката при Клокотница. Родът ми иде от някогашни благородни търновски войни, изпратени от цар Иван Асен II в югоизточна България със задачата да охраняват границата на второто Българско царство след разгрома на епирския деспот. Когато обаче ново нападение не идва и мирът тотално се установява,а България започва да доминира балканите, то царят забравя за изпратения в югоизточна България гарнизон. Войниците разбират,че едва ли някога ще бъдат върнати при семействата си и вместо да изпаднат в униние, то те правят следното - изпращат хора до Търново и околиите му,които да съберат цялата им покъщнина, семейства и добитък и ги преселват на мястото където е бил лагерът им. Това място по-късно става село Добрич.

Този разказ иде да покаже,че нашите предци са живели е далеч по-опасни, несигурни и трудни времена, но са живели бодро, живели са с надежда, правели са всичко каквото трябва, каквото могат и са успявали. Показва ни и какви хора са били - войни, или каквито още други професии да имали - все надградили с нещо, все допринесли някакси за изграждането на този паметник, на този стан,на това знаме,което ние наричаме Родина.

Всяко поколение - от поколение на поколение, без почивка, без прекъсване. Време е и ние да се поучим от тях - надежда, постоянство, труд и воля.

Време е да възродим сърцата си, да възродим умовете си, да възродим душите си. Време е да възродим себе си за да възродим и България.

Надеждата е в нас самите.

Ако я търсите някъде,то потърсете я в огледалото.

Бог да Ви благослови. Да живее България.