""Попитали стария майстор:
- В какво се състои тайната на успеха?
- Две думи – отвърнал той, – правилни решения!
- Коя е тайната за вземането на правилни решения?
- Една дума – усмихнал се старецът, – опитът!
- А къде е тайната за добиването на този опит?
- Две думи – въздъхнал дълбоко майсторът, – неправилни решения!""




http://www.bg-damma.com/kultura-i-izkustvo/literatura/1797_Incident
 

""Признавам си, тази книга ме свари неподготвена. Започнах я с нагласата, че ще чета любовно-драматичен роман за историята на двама души, които се обичат и правят всичко по силите си за намиране на път един към друг. Нямах и най-бегла представа по какъв точно начин ще бъде поднесена тази история. Затова се изненадах, когато още във втората глава авторката директно започна да разяснява психологията на героите си в качеството на психоаналитик, вместо, както е редно в художествената литература, да разказва и да остави читателя сам да размишлява.

Без никакви художествени излишества, в книгата Рита и Виктор са представени изолирано от околната действителност, всичко, което им се случва в настоящето (извън техните преки взаимоотношения), е само бегло споменато. Основният инструмент за изграждане на фабулата и героите е диалогът между тях. След всяко парче повествование следва задълбочен и подробен до микрони анализ на причините и мотивите за постъпките, думите и реакциите им. Продължих да чета, задавайки си въпроса какъв е всъщност жанрът на тази книга. Ето как ми отговори самата авторка:

„Написах тази книга, защото обичам да разказвам истории. Тя не е опит за обяснение на човешкото същество и смисъла на онова, което му се случва. „Инцидент“ си е просто една история и толкова. Предназначена е за хора, които имат любопитство към човешките преживявания и отношения. Наскоро получих отзив от читател, който я определи като „емоционален психотрилър“. Хареса ми. Редакторът ми пък ми напомняше да внимавам да не „изпусна“ текста и той да се превърне в психотерапевтичен наръчник. Предполагам, че стана нещо по средата...“

Текстът има тежест много повече като научноизследователско четиво, поднесено на популярен език, отколкото като художествена фикция. И точно в това е неговата ценност. „Инцидент” на Станислава Чуринскиене с основание може да има претенции за книга, която помага практически. Най-малкото – защото предлага проверен от живота начин за опазване на целостта на „ние” - чрез откритост и тотално разголване на душата пред важния друг.

Защото успешно защитава тезата, че ако крием от другия съкровените си мисли, страхове, подозрения и потребности в опит да опазим връзката си с него, всъщност постепенно късаме нишките на тази връзка.

Дълго време наблюдавах как се строи мост над река. Хубаво е да се избере най-тясната част от коритото на реката, но не е задължително. Задължително е обаче строежът да започне от двата срещуположни бряга, да се гради едновременно, докато двете половини се срещнат по средата над реката. „Инцидент” показва, че същото важи и за взаимоотношенията в една интимна връзка, за приятелствата, за общуването родител – дете. Не е достатъчно само единият да е открит.
За любовта трябват двама.

***

Няколко дни размишлявах над прочетеното. Дори наум диалогизирах със Станислава Чуринскиене, докато накрая не формулирах най-важното, което ме вълнуваше, в няколко въпроса към нея.

Ето част от нашия разговор:

- Станислава, основната Ви теза в обосновката на поведението на героите е тяхната връзка с родителите в детството. Класифицирате индивидите в два типа – пренебрегвани в детството и свръхзащитени. Ако с детските години приключва оформянето на индивидуалността и ако във всяка ситуация в зрелостта човек реагира съобразно детските си натрупвания, то тогава каква, според вас, е ролята на личния житейски опит, на приятелствата, на прочетените книги... Изобщо - надграждането след детството как влияе?

 

- Дълбоко вярвам в способността на хората да се променят. Поне някои хора. Личният опит, житейските събития, кризите, отношенията, в които влизаме – те със сигурност могат да предизвикат огромно движение и промяна. И все пак, не всички имаме гъвкавостта, куража и потребността от дълбоки промени. Парадоксът е, че дали имаме капацитет да се отдалечим много от това, в което сме се оформили в „първите седем“, също в голяма степен зависи от начина, по който сме отгледани. Но не изцяло. Има още темперамент, който е вроден, житейски обстоятелства, кризи, които могат да преобърнат човек на 180 градуса. Така че в каква посока ще е надграждането след детството – дали в първоначално зададената посока или в друга, е безкрайно индивидуално.

- Четейки книгата, останах с впечатление, че да се манипулират хората около нас, дори най-близките, е доминиращ модел на поведение. Рита и Виктор са такива, каквито се харесват (сами себе си харесват), само в началото на връзката им. Веднъж добили увереност за взаимно привличане, те започват яростно да се нараняват, да се манипулират един друг - и всичко това с цел да разберат какво означават за другия. Защо, според вас, хората имат нужда от непрекъснато и все по-силно доказване на значимостта си за другия?

 

- По-голямата част от хората наистина имат нужда от редовно препотвърждаване на значимостта си за другия. „Другият“ не е само партньорът, а и родителите, децата, приятелите, хората от професионалната сфера. В това няма нищо лошо. Отсъствието на нужда да си във връзка  и значим за други хора е реален симптом за сериозен психологически проблем или психично заболяване. Както във всичко и тук въпросът е в мярката. Естествено е да се притесниш, ако твърде дълго не си чувал нищо мило от партньора и разговорите ви се плъзгат по повърхността. Тази тревога ни помага да следим накъде вървят отношенията ни и да полагаме грижи, без които те биха се разпаднали. Ако обаче непрекъснато търсим знаци, интерпретираме, треперим и воюваме за внимание, както го правят героите в книгата, тогава има проблем и той е свързан с липсата на увереност в себе си и базисно доверие към другия. Когато тези два важни компонента ги няма, потребността да си набавиш спокойствие с непрекъснати доказателства за любов и значимост е много силна. Рита и Виктор издевателстват един над друг, защото нямат такава увереност.  

- Как да възпитаме уверени в себе си и в собствената си значимост деца? Как да ги научим да не се влияят от чуждата оценка? Подобно възпитание не ги ли прави изолирани и самотни? Всъщност това не е ли образът на един завършен егоист? 

 

- Боя се от хора, които изобщо не дават ухо на чужда оценка и не реагират на обратна връзка. Това е всичко друго, но не и позитивна самодостатъчност. Също толкова опасна е нагласата да се „огъваш“ и смачкваш от всеки намек, че не си съвършен. Но да възпитаваме децата така, че да не се влияят от чуждата оценка – с това им правим много лоша услуга. Правилното разчитане на обратната връзка, която светът ни дава, е от решаващо значение за това как ще се развие животът ни.

 

Вие сте права, че ключът е в това децата да се отглеждат така, че да придобият устойчиво усещане за значимостта си, само така нито ще се чупят от критика и неуспехи, нито ще пренебрегват спасителните сигнали, че правят големи грешки. Предполагам, че всеки родител има своя идея как да стане това. За мен ключът е в думата „зачитане“. Стремя се моето поведение към сина ми да е такова, че да го кара да се чувства зачетен, а мнението и чувствата му – взети под внимание. С времето той свикна да изисква такова отношение и от другите. Същевременно реагирам позитивно и утвърждаващо на нещата, които прави добре и обръщам внимание на това как да подобри нещата, които не прави добре. По този начин той се учи да се оценява сам. Придобива опит, че грешките не са нещо фатално и критиката не убива.""

Представяне на романа "Инцидент"
от Станислава Чуринскиене
в Пловдив

30 януари (сряда), 18.00 ч.
Книжарница Хеликон Пловдив - център
ул. Княз Александър Батенберг № 29

Със Станислава Чуринскиене ще разговаря журналистът Владислав Севов.

“Инцидент“ е история с класическата структура на детективски роман. С една разлика – престъпление няма, поне не в обичайния смисъл на понятието. Един мъж хвърля на една жена ключовете от общия им дом заявявайки, че не иска да я види никога повече. И изчезва. Поведението му е толкова нетипично за него, че вместо да се разгневи, жената се впуска да го търси. След като го намира, в продължение на повече от година се разбулват пластове от тайни и неизговорени неща, които никой от нас не би искал да открие за любимите си хора. В хода на историята, мъжът и жената многократно сменят позицията на насилник и жертва, докато стане ясно, че това са просто роли, а не непроменим житейски избор. Точно, когато читателят си мисли, че е стигнал до дъното на мрачната история за един уж случаен инцидент между двама души, следва финален обрат, който отново повдига въпроса кой всъщност е „престъпникът“.

На фона на универсални теми като безплодие, родителство, вярност, връзките между детството и реализацията на човека като възрастен, авторът развива много интригуващ възглед за произхода на човешките неразбирателства и невъзможността за истинска взаимност. Според нея, в общия случай човекът не умее да бъде умерен към децата си. Той или не успява да отвори нужното място за тях в живота си и те са в позиция на пренебрегнати, или пък махалото спира в противоположната точка и родителят свръхконтролира децата си, лишавайки ги от възможност да открият себе си. Всички житейски избори, включително и тези за отношенията ни с другите, се оказват предопределени от това в коя от двете страни на барикадата ни са ни поставили родителите ни – при свръхзащитените или при пренебрегнатите. Срещата между тези два типа хора често е сблъсък и самота.

„Инцидент“ е главоломно бърз роман, който или ще очарова читателите, или ще ги обърка, но със сигурност няма да ги остави безразлични. А четенето и самоопознаването ще вървят ръка за ръка.

В епицентъра на един инцидент (Блогосфера, в. Дневник)
http://www.dnevnik.bg/blogosfera/post.php?id=30088

Не прилича ли сблъсъкът между двама души на природно бедствие? Замислете се… Обикновено се започва с постоянни трусове, чийто епицентър е сърцето – земетресението ни пропуква, отваря в нас бездни, от които започват да прииждат и останалите стихии. Словесното торнадо, чрез което се стремим да разпердушиним врага; огнената лава, която ни разяжда отвътре, когато сме наранени; цунамито, което се излива от очите ни в пристъп на тъга и с което целим да удавим във вина отсрещната страна. Отприщи ли се веднъж хаосът в любовта, настъпва или Големият взрив, или Апокалипсисът. Можете да го наричате и просто Инцидента, ако сте почитатели на евфемизмите.

За автора:

Станислава Чуринскиене дълго се опитва балансирано да съвмести двете си образования – психология и журналистика. След като разбира, че балансът е мит, се отказва от работата с хора с тежки психични заболявания и се съсредоточава върху писането за икономика, политика и нещата от живота. Все пак успява да обедини професиите си чрез разказване на истории – автор е на романите „Бог да благослови Стю” (2007), „Second Life” (2009), „Хванаха ме да крада” (2011).

Вярва, че не бива да пише за неща, с които няма лично преживян опит и за да изпита „с кожата си” какъв е животът на емигриралите в Интернет, доброволно става една от тях. За почти шест месеца се затваря в апартамента си и общува онлайн само с непознати хора в сайтове за запознанства и социални мрежи. Резултат от този опит е романът й „Second Life”, който й печели популярност сред българските читатели, а в Литва е сред най-продаваните книги за 2012 г. Той трасира пътя на следващия й проект – „Хванаха ме да крада”, горещо обсъждан винтернет-пространството, който също ще излезе в трите балтийски републики през 2013/2014 г.

http://books.janet45.com/news/695

ПП. Някой да е чел книгата?

Това за България не важи /за тайната на успеха/.
Корупция и аванта - това е БГ търговията!

Много добри разсъждения. Напълно съм съгласен. Обичам откритостта.

Дилийййййтвам го тогава /успеха/ :-)

И аз така мисля, Кушел!
----------------------------------
Консенсус, а?! Направо не е за вярване! :))

Към необходимото зло - лекар и адвокат, да прибавяме и трето - психолога. Може би, защото в USA и EU, където бъка от психолози алиенацията е е все още недостижима за нас, а лицемерието в междуличностните отношения окачествяваме като добър тон и възпитание. Вярно е, че социалните отношения се усложниха неимоверно, но и преди хората са преживявали войни, природни бедствия и всякакви катаклизми с жертви и загуби. Но са имали сили и традиционен морал и устои, за да ги преодолеят. Понякога човешката душа е черна, а често и септична яма. Казвам го от личен опит, а не от умозрителни акробатики...

„Само когато имаш добро чувство за своите собствени граници, ти може да се свържеш дълбоко с някой друг. Неясните граници водят до загуба на себе си вместо до любов. "

Джани, ако питаш мен за необходимостта от психолози в съвременното общество, мога да кажа - психологът е дотолкова необходимо зло в съвремието ни, доколкото може (донякъде) да ни изведе на сухо, когато се давим. Оттам насетне попадаме пак сред потенциални давещи и удавници.
И проблемът си остава. Защото всъщност, когато той те е 'спасявал' за оцеляване, той всъщност не те е учил на преодоляване.
Понякога, казваш... Май по-често вече можем да кажем 'почти всякога'.

А личният опит е толкова важен почти всякога!
Защо ли не винаги се сменят в този живот ролите на давещи и удавници?...
Или се сменят, но само за някои и само понякога?...

И, моля, извини ме за закъснелия отговор.
Приятен ден, Джани!