Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.01.2019 20:47 - ЗАЩО Е ТОЛКОВА ВАЖНО ДА БЪДЕМ ДОБРИ
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 1775 Коментари: 3 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 Стефан Димитров беше от Пазарджик. Няма да говорим за него какъв е бил в училище- отличен или лош ученик , или какво е било хобито му. За него ще кажем, че беше добър човек. Много благ. Прекалено дори. Но хората не бяха такива към него. И тъкмо това изигра жестока шега на целия свят.

  Още от малък  Стефан беше откърмен с християнството. Цялото му семейство бяха вярващи, както и роднините му. Те допринесоха добротата му да се развие още повече.

Всички ходеха редовно на църква- по няколко пъти в седмицата, четяха непрестанно Библията, спазваха постите, както и всякакви ритуали, правеха дарения за манастири, църкви, помагаха на бедните, инвалидите и тежко болните- финансово и материално. Стефан вършеше всички тези неща присърце, не го правеше по задължение и се чувствуваше прекрасно, когато го прави. За него нямаше по-голяма радост от това да помогне на някого, да го подкрепи, да го утеши, да го благослови в мислите си, да състрада-
ва.

 В началото му беше хубаво и леко на сърцето. Никак не го притесняваше фактът, че не всички възприемаха положително добродушието му и невинаги отвръщаха на добрите му дела. Той знаеше от Светото писание, че трябва да любим враговете си. Затова не се плашеше, когато срещаше у хората студенина. Знаеше, че това е нормално. И още повече- искаше да възлюбва именно такива хора, защото вярваше, че им помага.

 Така протичаше ежедневието му- християнско милосърдие за всеки нуждаещ се. Когато беше на двадесет и пет години, се запозна и се влюби в едно момиче- Антония. За късмет, тя се оказа  точно като него- религиозна и човечна. Освен това бе и красива. Както можеше да се очаква, между двамата пламна бурна любов, която завърши с брак пет години след запознанството им. Малко по-късно на бял свят се появи дъщеря им- Мария. Стефан и Антония бяха на върха на блаженството.

  Антония го беше питала дали не иска да стане поп, но той отклони това предложение.

Просто каза, че не е за него.

 Една нощ у тях се обади сестра му- Николета. Съобщи, че баща им- Красимир, е починал. Тази новина разби сърцето на младия човек. Красимир беше стълбът на семейство Димитрови. Един от най-благородните хора в Пазарджик и не само. Местните го знаеха предимно с това, че бе осъществявал огромни дарения за лечение на онкоболни. Освен това, той беше винаги жизнерадостен и усмихнат, топлина струеше от цялото му същество, която очароваше околните.

 След смъртта на Красимир, настъпи промяна в живота на Стефан, както и на целия град. Жителите на Пазарджик като че охладняха. Самият Стефан беше потиснат през повечето време, макар да не бе загубил и частичка от любовта си към хората. Отново им помагаше всеотдайно, но го посрещаха стени от лицемерие ( той притежаваше фина чувствителност и с лекота усещаше кога някой е двуличен, и кога- искрен ), след това то премина в открити враждебност, гняв и дори агресия, които от своя страна, по-къс-

но, евлоюираха в тотално безразличие.

  Обстановката в родния му град стана нетърпима за него. Затова един ден той разговаря надълго и нашироко с Антония, когато тя бе бременна с второто им дете, да се махнат оттук и да заминат за столицата. Първоначално тя не искаше, но после склони, защото виждаше как страда мъжа й. Два месеца след този разговор, те се установиха в София.

 „ Попаднахме от трън, та на глог! “ каза една вечер Антония на Стефан в новия им апартамент в центъра на София. С това тя имаше предвид самия град- хората тук й се струваха в пъти по-лоши от Пазарджик. И бе права- съпругът й също го забелязваше. Той никога не бе търсил отплата за добротата си, но тук го посрещна не просто враждебност, гняв и агресия, а открита жестокост- безчовечна и безкрайна. Тя не се изразяваше само към него, а към хората като цяло, между самите тях. Малко след като се роди второто им дете- момченце, което кръстиха Красимир,- Антония настоя да се приберат у дома. Стефан каза:

- Хайде стига. Просто такъв момент уцелихме, може би. Виж ги, че и в Пазарджик на хората им потъмняха душите след смъртта на татко. Не казвам, че стана заради него, просто времената като че ли...стават по-други, по-зловещи. Или пък...на всеки човек му е писано да премине през тъмни мигове в живота си. Ще останем, Тони. Тези времена ще отминат.

 Но тежките мигове не изчезваха. След половин година, се обади сестра му, за да му съобщи, че майка им е починала. Това стана няколко дни след като се роди третото им дете- момче, което кръстиха Йосиф. Безмерното щастие на родителите се помрачи твърде много. Един се появяваше на бял свят, друг си отиваше. „ Къде са светлите дни? “, питаше се Стефан, „ Когато бях по-млад и дете, всичко беше прекрасно. Какво се обърка?...“.

 По това време Стефан работеше като специалист управление на човешки ресурси  в една фирма за търговия с вентилационни системи. С по-голямата част от колегите си не се разбираше, само с един. Те бяха много различни от него. Бяха атеисти, но не това бе същественото. Той беше срещал много атеисти през живота си, но въпреки това- добри хора. Стефан  се възмущаваше от колегите си предимно заради тяхното малодушие, ци-низъм, фалшивост и прекалено голяма склонност към лъжа. Като истински вярващ чо-

век, той умееше да различава добро от зло. И затова физически не се чувствуваше добре в присъствието на тези люде. Побиваха го тръпки от тях. Въпреки че заплатата му беше висока, той все по-често започна да мисли за смяна на работата.

 За капак на всичко, отношенията с жена му охладняваха от известно време насам. Тя се превръщаше в студен, пресметлив и зъл човек. Тя не бе такава само към мъжа си. Заяждаше се за дребни неща с хора от улицата. В магазина се караше често с обслужващия персонал без да има причина. Вкъщи, освен със Стефан, тя се държеше лошо и с децата. Разбира се, нейната работа не беше лека, и това способствуваше за негативната й промяна. Работеше като сервитьорка в ресторант твърде много часове, с невисока заплата и всекидневно търпеше унижението от шефа си, както и на клиентите, защото заведението беше от скъпите и луксозни. Мъката й в работата избиваше извън нея.

 Стефан се задушаваше. В работата му призляваше от хората, а у дома- от жена му. Единствено с приятелят си от службата, с който се разбираше- Иван, се чувствуваше комфортно. Веднъж в седмицата, те излизаха на бар и се напиваха безпаметно.

  Една сутрин, след като предната вечер с Антония се бяха скарали жестоко- тя го обвиняваше, че не я разбира, че не я обича, дори си беше измислила тоталният абсурд, че той й изневерява, освен това го заплаши, че ще го напусне, от което той се разстрои невъобразимо,- Стефан вървеше към офиса. По пътя видя едно просещо момче- беше дрипаво и хилаво, мургаво  циганче. Личеше, че умира от глад. Стефан мигом му дожаля, защото въпреки тъгата си, не бе загубил и капка от християнската си любов.   Тогава отиде до най-близкия магазин, с риск, че може да закъснее за работа, и купи два банана и една ябълка за момчето. Върна се и му ги подаде. Момчето го гледа няколко секунди, без да продума, сетне бавно протегна ръцете си и взе плодовете. Стефан се усмихна и тръгна по пътя си, но тъкмо бе изминал три крачки, когато чу как нещо го удря по гърба. Обърна се и видя, че просячето го е замерило с  плодовете. Веднага след това чу гласът му:

- Това ли ще ме нахрани, стипцар такъв! Личи си, че си от по-богатите. Не ти искам скапаните плодове! Да ми беше взел сандвич или пица. И една бира. Проклет тъпанар!

 Това гневно излияние сащиса Стефан и той ахна от изненада, още повече, че не очакваше да чуе това от дете, макар и ромче. Но това, което се случи секунда по-късно, изплаши Стефан, защото се случваше за първи път в живота му- той изпита гняв. Наистина, бе мимолетно, трая само миг, но той си представи как забива шамар на циганчето и го нарича „ помиярче! “. Тръсна глава, за да отпъди това чувство от себе си и се забърза към работата.

 Когато пристигна в офиса и бръкна в джоба на якето , за да извади телефона си, установи, че портфейлът му липсва. Циганчето! Но как го е взел? Замисли се. Преди да му подаде бананите и ябълката, двамата се гледаха няколко секунди. Значи през това време или момчето, или някое негово аверче е бръкнало в джоба му, без той да се усети. Ядоса се, а в следващия миг избухна, като удари с юмрук бюрото си и изкрещя:

- Копеленце, ще те убия!

 Всички се обърнаха към него. Той се опомни, сети се какво е сторил и се извини. А в себе си мислеше тъй: „ Какво ми става? Това не съм аз! Колко пъти в миналото хората не са отвръщали на добротата ми, и то много по-зли хора от едно циганче, а аз съм при-

емал всичко с усмивка и дори съм благодарял за омразата. А сега допуснах да си изпусна нервите. Дори изругах и споменах за убийство!!! Какво става с мен? Господи, дай ми сила. Не позволявай мрака да ме обгръща повече! “

  Той възвърна самообладанието си. В духа му отново струеше светлина, но за съжаление- само там. Сякаш всичко вървеше срещу него. Проблемите вкъщи не изчезваха, а напротив- задълбочаваха се. Жена му ставаше по-люта с всеки изминал ден. Той се опита да й припомни каква беше тя преди, когато се запознаха, да събуди заспалата й красота, но без успех. Децата се травматизираха от непрекъснатите семейни скандали и ставаха мрачни. В работата безчовечието на колегите му го натоварваше безпределно, въпреки опитите му да ги превъзпита. Накрая се реши да напусне работата, за да намери по-нормално място.

 Когато съобщи новината, че се готви да напуска, Антония побесня. Стефан се опита да й обясни, че това ще е за по-добро, посочи й всичките плюсове, но тя не искаше да слуша. Тъжното бе, че дълбоко в сърцето си, тя знаеше, че е прав, че е прав за много неща, ала дяволският инат бе завладял душата й, и той не можеше да й позволи да изтъква това.

 Стефан си намери друга работа- вече с по-разбрани колеги. Ала малко след това за него дойде нов удар- научи, че съпругата му му изневерява, по най-лошият начин- той самия я видя. Нямаше да го заболи толкова, ако тя бе му признала, но сега се почувствува измамен, предаден. Душата му заплака с кървави сълзи, но той се стегна. Отиде у дома, заключи вратата и се помоли- дълго и горещо. Веднага след това настъпи облекчението. Благодатта Божия го заля като нежни милувки на прохладни морски вълни и той се почувствува отлично.

 Ала всичко вървеше с главата надолу. Той твърде много обичаше Антония и не пожела да се разведе с нея, макар че й каза, че знае за изневярата й, но й прощава. В този момент у нея като че ли се върна старата любов, тя се просълзи, прегърна го, каза му, че съ-

жалява за всичко сторено дотук, че му е тровила живота и го нацелува страстно. Стефан  изпита радост, каквато не бе изпитвал от дълго време насам.

  Обаче точно месец след тези събития, тя му изневери пак. Той отново я хвана, и бе готов и този път да й прости, ала когато тя се върна вкъщи и той се приготви да разговаря с нея, тя му каза, че иска развод. Дойде му в повече. Явно всичко е било лъжа, или пък и да е било истина, траяло е твърде малко време. По време на разговора, той забеляза безчувствеността й. Виждаше, че изобщо не го обича вече и с насълзено лице й даде съгласието си да се разведат.

 Съдът реши децата да останат при нея. Стефан имаше правото да ги вижда редовно. След раздялата си с  Антония, той остана сам и не поиска да си намери друга жена. Още я обичаше. Не бе обичал друга жена през живота си. Не бе и имал друга. Не възнамеряваше да има друга и занапред.

 Междувременно, негови близки от родния Пазарджик, му се обадиха, за да му кажат, че сестра му е загинала в автомобилна катастрофа. Угнетеното сътояние, в което беше, когато му съобщиха тази трагична вест, се увеличи. Отделно от това, явно Антония  настройваше децата срещу него, защото през определеното за прекарване време с тях, те се отнасяха враждебно с баща си. Сякаш е чужд човек. Това го наскърбяваше още повече.

  Стефан не спираше да върши добрини, и да ги върши от цялото си сърце. Спестяваше от дълго време пари – не само за черни дни, но и за дарения за болни. Икономисваше твърде много, като се лишаваше от доста неща, за да събира повече пари за помощи. И когато помагаше, под каквато и да е форма, той се чувствуваше щастлив.

  Една вечер му се прииска да отиде на кръчма с Иван- бившият му колега, от фирмата за търговия с вентилационни системи. Обади му се и двамата се разбраха да пийнат по нещо някъде. Цяла нощ Иван се оплакваше от проблемите си, които бяха незначителни в сравнение с тези на Стефан, а последният дума не каза за нищо от това, което го мъчеше. Той не споделяше тревогите си, защото знаеше, че хората не ги интересуват, или пък просто не искаше да ги натоварва с тях. Те бяха само негови.

  По някое време Иван се напи. Наведе се към Стефан и му каза през пиянския си, противен дъх:

- Слушай, глупаче. Аз май се поопих лекинко. Просто трябва да ти кажа някои неща. Ти си добро момче и ще разбереш всичко. Нали? А, Стефчо?

 И го прегърна като типичен алкохолик.

- Чуй ме сега. Няма да ми се сърдиш, нали? Ще бъда откровен. Как може...извинявай, че ти го казвам, но как може да си толкова смотан човек? Как може поне да не теглиш един шамар на тая скапана пачавра жена ти, след като те направи за посмешище?

 Стефан не вярваше на ушите си. Защо този толкова близък негов приятел започна да му говори така? Стана му неприятно и неудобно.

- Няколко пъти ти изневери- не спираше Иван, - няколко! Поне да беше открил кой го е направил, та да му откъснеш главата. Но не. Ти си ангелче, нали? Не посягаш. Обръщаш и другата буза. Знаеш ли какво ще ти кажа, праведнико?- и се притисна до него.- Знаеш ли какво? Никой не те уважва  и никой не те обича, въпреки цялата ти доброта и разбраност. Защото си мекушав! Защото не си мъж! Всички ти се усмихват и са мили с теб, защото са мишки, страхливци, не смеят да ти кажат истината в очите, а  тя е, че не могат да те понасят. Не говоря за ония помияри от работата, чиято гадост беше очевидна и очевадна. Те поне са открити. Имам предвид всички останали. Колко пъти са те плювали пред мен, колко пъти...- той надигна чашата си с ракия и отпи солидна глът-

ка.- Така и така съм започнал да ти признавам истината, понеже съм се напил, ще ти кажа всичко докрай. Първо на първо, голяма част от даренията, които си направил, бяха измами. Организирането на тези мероприятия, поне през последните няколко години, беше дело на един мой познат, който впоследствие се оказа, че бил забъркан в някакви тъмни дела, накратко казано- гангстерче. Всичко е било фалш, Стефане! Давал си пари на мафията, без да го знаеш. Не си помогнал на никой, глупако! Но ти не си виновен, не си знаел. И аз разбрах наскоро. – Иван допи ракията си.- А пък за шибаното ти състрадание никой не дава пукната пара. Всички ти се чудят защо си толкова мек. Отстрани те съжаляват. Трябва да знаеш за лицемерието. Ако ти изглежда, че хората са ти благодарни за добротата ти, ще ти кажа нещо -  не са. На никого не му пука за теб. Това са ми го казвали хора, които съм мислил, че са съвестни. А, да , щях да забравя. Този мой познат, за когото ти казах, че е планирал измамите с даренията, ми сподели веднъж, че е чукал жена ти. Нямам представа дали е от изневерите, за които знаеш или не.

  Стефан слушаше и тъгата му растеше с всяка стотна на секундата. Това не можеше да е истина. Сигурно сънуваше. Всеки момент щеше да се събуди. Ала Иван продължаваше неумолимо:

- Не стига, че си му пълнил гушата на това копеле с пари, ами той е спал с жена ти. На твое място...аз на твое място...не, забрави! Твърде си мекичък, за да отидеш и да се сбиеш с някого. Прекалено си наивен, освен това. Голям балък си, копеле такова! Точно за-

това, ще ти кажа, че аз също опъвах жена ти. Ето така, защото мога! Защото знам, че си едно нищожество и няма да ми посегнеш. Тъпак. Това че си глупав ме дразни!

  И Иван, в яростта си от пиянството, заби звучен шамар на Стефан. Той не очакваше това. Не очакваше да слуша тези сатанински приказки. Мислеше, че всичко това е долна лъжа, че Иван е отчаян от живота си, затова е решил да се напие и да му вгорчи вечерта. Но нещо в него му подсказавше, че „ приятелят “ му е искрен. Той знаеше, че Истината е в него и няма да го подведе. Затова  почти веднага осъзна, че човекът до него не  лъже.

  И изведнъж за миг обезумя. Хвана Иван за ревера и го удари с всичка сила. Последни-ят, точно преди юмрукът да се стовари върху лицето му, успя да забележи дяволският блясък в очите на хрисимия Стефан. Явно начинът, по който го бе направил, накара останалите посетители да се уплашат и да се отдръпнат от него. А той, след като се вгледа в очите им с полуделия си поглед, се облече и тръгна да излиза. Не бе платил и сервитьорът понечи да му каже за сметката, но Стефан само се обърна, изръмжа като Фенрир, и келнерът осъзна, че ще трябва да възстанови парите от собствения си джоб. Охраната също не се намеси. Имаше нещо в Стефан, което го смрази и той не посмя да му каже и дума.

  Прибра се съкрушен и разгневен в същото време. Плачеше и крещеше. Беше му тежко. Не можеше да се търпи такъв, и затова падна на колене и започна да се моли. Молитвата обаче не помагаше този път. Яростта го задушаваше. Мрачните мисли нахлуваха като свиреп тайфун в главата му, и той започна да удря по стената с юмруци, докато не разкървави ръцете си. Чак тогава спря и му беше олекнало. Превърза ръцете си и си легна.

  На другия ден се чувствуваше по-добре, ала вече бе хладен. Когато отиде на работа, от сърдечните му усмивки и отношение нямаше и помен, въпреки че отново го посрещаха дружелюбни такива от колегите му. Той знаеше, че не са искрени. Знаеше го и преди Иван да му каже, че хората не го понасят, просто преди това духът му не бе пречупен. Сега се бе предал. Безвъзвратно. Когато го попитаха какво му е на ръцете, виждайки превръзките му, той рече ледено:

- Не ви интересува!

 Никой повече не разговаря с него този ден. Привечер отиде при шефа си и му каза, че напуска. Още преди началникът му да успее да възрази, Стефан го нокаутира с думите:

- Трай, отрепко!

  На път за вкъщи срещна една просеща старица, която изглеждаше в окаяно състояние. Тя молеше пари за хляб:

- Моля Ви, добри господине, дайте ми левче за хляб.

Сърцето му се размекна. Извади портфейла си, измъкна от него десет лева и й ги даде с думите:

- Заповядай. Вземи си не само хляб. И нещо друго за ядене.

 Жената ги взе и целуна ръцете му.

- Бог да Ви благослови, добри човече!

 Стефан продължи по пътя си. Докато чакаше трамвая, установи, че не му се прибира. Искаше му да  отиде някъде и да пийне нещо. Затова смени посоката и отиде в един бар. Докато пиеше бирата си- бяха минали около четиридесет и пет минути,- той видя в бара да влиза една жена, малко по- възрастна. Беше изтупана от глава до пети, но Стефан успя да я познае – това беше възрастната старица, на която бе дал десет лева преди малко. Промяната в нея беше драстична. Но нямаше съмнение, че беше тя. Гняв опари сърцето му, и той реши да седне някъде, откъдето тя нямаше да може да го види. Премести се и си поръча втора бира. Жената седна недалеч от неговото място. След малко келнерът й донесе бутилка уиски и бутилка кола. В този миг, до нея дойде друга жена, на нейните години. Седна до нея. Сипаха си в отделни чаши уискито и колата, чукнаха се и отпиха. Първата жена заговори:

- Добри пари изкарах днес. А ти?

- И аз.

- Това да се чува. Цялата седмица хората дават малко, но накрая...един, който беше ларж, пусна цели десет лева. Жив и здрав да е балъкът. Такъв един наивничък изглеждаше. Ако е женен, сигурно жена му го прави луд.

 И се разсмя по най-подигравателния начин, който може да си представи човек.

- Будала. Ама ако всички бяха като него...щяхме да си пием царски всяка вечер. За наивниците!

 Двете жени се разсмяха ужасно и отпиха от питиетата си. Кръвта на Стефан започна да ври по берсеркски, затова той изпи бирата на екс, плати бързо и си тръгна, без жените да го забележат.

  На другия ден трябваше да се срещне с децата си. Срещата премина трудно. Дъщеря му и синовете  му изобщо не се интересуваха от него. Правеха се, че го слушат, но нямаше как да му убегне, че са крайно отегчени. Гледаха го с безразличие. Стефан се чудеше как и защо се случва това. „ Какви ли неща им говори онази усойница Антония за мен, за да ги настройва така срещу баща си? Това не е човек. Това е изрод! “

  Когато се разделяха и той се опита да ги целуне за довиждане, те се отдръпнаха. Сърцето му се разкъса на милиарди частички. След това Йосиф каза :

- Тате...ние- запъна се той.- ...ние...аз, Мими и Краси...такова...не желаем да те виждаме никога повече. Ти си лош човек и не си ни баща. Сбогом.

 Хиляда мълнии сразиха Стефан в този момент. През следващите месеци, той се опит-

ваше да се защити, да им обясни как стоят нещата, да се оправдае, без в същото време да им каже каква всъщност е майка им, защото все още имаше доброта у него и не искаше да я злепоставя. Но всичките му опити бяха неуспешни. Пробва хиляди пъти, ала де-

цата му бяха безчувствени към него.

  Тогава Стефан умря. Всъщност, физически щеше да умре по-късно и по по-ужасен на-чин, но тогава загина душата му.

 Нощем чуваше думите на Иван: „ Знаеш ли какво? Никой не те уважава, и никой не те обича, въпреки цялата ти доброта и разбраност. Защото си мекушав! Защото не си мъж! Всички ти се усмихват и са мили с теб, защото са мишки, страхливци, не смеят да ти кажат истината в очите, а  тя е, че не могат да те понасят. “

  Започна да се шляе всяка вечер из тъмните софийски улички- с голяма брада, мръсен и дрипав, пиян. В сърцето му нямаше нищо, освен омраза. Проклинаше всички, но това не му стигаше. Искаше да напакости много на човечеството. Толкова много, че кръвта на повечето хора да се смрази и  цял свят да трепери от страх.

 Тогава, една нощ, докато беше пиян, без да знае дори къде се намира, до него се приближи нещо. Мина известно време, докато погледът му фокусира какво е то. Беше чо-

век. Със средно дълга коса, с гъста, буйна брада като неговата, но поддържан- чист и спретнат. Кожата му бе мургава. Той се наведе към Стефан и му каза:

- Какво ти е?

Стефан само го изгледа на кръв и не отговори. Човекът продължи невъзмутимо:

- Казвам се Мустафа. Член съм на една организация, която ще ти помогне. Виждам, че си изтерзан и страдаш много. Мога да ти помогна. Ние ще ти помогнем.

  Стефан разбра, че лицето е арабин. Но говореше безупречен български. Пак не каза нищо.

- Ела с мен- поде отново човекът, подавайки му ръка. Стефан се поколеба минута-две. Сетне пое ръката на арабина и тръгна с него.

 

 

 След месец се намираше в Саудитска Арабия, в едно жилище, където го бе завел Мустафа и други членове на групировката. Беше тясно, но уютно. Казаха му, че един човек ще се срещне с него след малко. Той седна на стол и зачака. Знаеше с кого ще се срещ-

не, знаеше и каква беше тази организация. Сърцето му се изпълни със садистично задоволство. Това беше идеален начин да отмъсти на света.

 Човекът влезе. Беше висок над метър и деветдесет, слаб, мургав, с бял тюрбан на гла-

вата. Имаше добре поддържана, дълга брада и благородно, приветливо лице. Усмихна се на Стефан и му заговори с любезен глас на английски:

- Здравейте. Знаете ли английски?

 Стефан кимна.

- Добре. Ще разговаряме на този език, надали разбирате моят. Нека Ви се представя- казвам се Осама. Водач съм на една организация, която се бори за справедливи каузи. Ще ви обясня по-късно за тях. Мустафа ми каза, че сте страдал много. Мога да Ви уверя, че ние ще Ви помогнем. Ще изцерим мъките Ви. Единственото, което се изисква от Вас, е да приемете да станете наш член и да ми се подчинявате безпрекословно. Какъв е отговорът Ви?- сетне добави бързо- Не сте длъжен да ми отговаряте веднага. Помислете малко, ако имате нужда.

  Стефан знаеше всичко за организацията и не се замисли и за миг.

- Приемам!

- Това е чудесно. Тогава от утре ще преминете през обучение и ще Ви бъде казано вси-

чко, което има нужда да знаете.

 Стефан прие арабско гражданство, смени името си и бе облечен, както се обличат членовете на групировката. Промени и религията си. Започна да чете Корана, а други хора му го тълкуваха. Разликата между него и много от членовете, беше, че той не бе  с промит мозък. Всичко вършеше съзнателно и целенасочено срещу христиняския Бог, в Когото още вярваше, но мразеше. След известно време стана един от отличните войници на групировката.

 

  Беше сутрин. Стефан, чието мюсюлманско име няма да споменаваме, изпитваше най-ужасното удоволствие на света, както и лека доза страх. Той пилотираше „ Боинг 767-222, на Полет 175 на Юнайтед Еърлайнс. Беше 11-ти септември, 2001-ва година.

  Омразата заливаше  душата му, тъй както не бе заливала нито едно човешко същество. Знаеше, че ще гори в ада вовеки веков, но не го интересуваше това. Искаше само като отмъщение да прати колкото се може повече хора на оня свят. „ Затова, че  отдадох все-

отдайно сърцето и душата си на човечеството, а то ги стъпка, сякаш са нищо. За това, че го възлюбих безкрайно, а то остана от камък. Е, сега ще ви стоваря най-големия ужас, който може да съществува. Измрете, кучета гадни. Пукнете до един, и ако някои от вас са грешни, нека се пържат в геената вовеки веков с мене, за да мога и там да се гавря с душата му, защото за вас, аз съм сатана. Умрете, умретееее...колкото повече, толкова по-добрееее! “, крещеше в свръхестествен транс Стефан, докато самолетът му приближаваше Южната кула на Световния търговски център в Ню Йорк, в която щеше да се разбие след секунди, и да причини гибелта на хиляди хора.

 

  Това е една от най-тъжните истории. Тя показва защо всъщност е толкова важно да бъдем добри. Добри едни към други, абсолютно винаги. Никой, разбира се, не е длъжен да бъде добър. Всеки може и да е лош. Но последствия винаги има- и в двата случая. В единия са безкрайно благи, в другия- посочени са малко по-горе.

 Стефан не беше психопат, това не е беше заложено в него по рождение, нямаше такива ужасни самоубийствени склонности. Той беше истински добър човек, на когото – за бе-

да, - се случваха страшни неща през целия му живот, които , за съжаление, не способствуваха за неговото духовно извисяване, както неведнъж е ставало. Но така става по-

някога- едни се извисяват чрез болката, други ги смазва, и всичко това е по Божие предопределение. За хората, които го познаваха, ако знаеха, че всъщност е бил той човекът, пилотиращ единия самолет, нямаше да повярват. Да, той свърши живота си като най-голямото чудовище и беше такъв за света. Но истината е, че именно света го направи такъв. Защото не бе добър към него. Малко трябваше да бъде добър към него, и този трагичен обрат в живота му сигурно би бил избегнат. Защото всеки има праг на издръжливост, абсолютно всеки. Не можем да бъдем безкрайно добри, или пък не можем да бъдем безкрайно добри ВЕЧНО, защото това е присъщо САМО на Бога. Всеки, рано или късно, ще се пречупи, ако дълго време в живота му не се случи нещо положително. И едни ще се самоубият, втори ще се дрогират, трети- ще станат камикадзета. Като Стефан.

А защо Господ позволи да се случи това зло, би се запитал читателят, нима не ни обича? Обича ни, разбира се, и то безкрайно. Но понякога предава света в ръцете на сатана, за да ни накаже по някакъв начин- и не защото ни мрази, а за да се „ освестим “, така да се каже,  да се „ осъзнаем “, тъй като без тези жестоки шамари, щяхме да навлизаме пре много в греха. И защото именно по този начин, ще почувстуваме любовта, която все повече и повече липсва. Защото когато се случи някоя трагедия- дали атентати, дали природно бедствие или нещо друго,- започваме моментално да се грижим едни за други, дори и за непознати. Почваме да се прегръщаме, да се целуваме, да се спасяваме взаимно, да се питаме едни други „ Добре ли си? Как си? Нали нищо ти няма? “ И не-

съзнателно ставаме по-близки. С което изпълняваме волята Божия.

  Друг отговор на въпроса защо се случват тези трагедии, е, че човекът е създаден от Бога свободен. Тоест, има ПРАВО  да избира- дали праведния път, или грешния. И той често избира грешния. А са известни поговорките „ Каквото повикало, такова се обади-

ло.“, „ Каквото посееш, такова и ще пожънеш.“, и т.н. И следователно, няма как да ни се случват хубави неща, когато сме избрали да вървим по пътя на дявола.

  Но едно е вярно- ако хората бяха добри към Стефан, поне малко добри, той нямаше да пропадне до бездните на ада- и в този свят, и на оня. И всичко това, може би щеше да бъде избегнато. Понеже, макар и организацията на атентатите да беше на други хора, първоначалната идея за тях принадлежеше на Стефан. Той предложи на Осама как да бъде направено всичко. Неофициално, тайно, той стоеше в основата на чудовищното събитие. Защото понякога е необходимо да си добър към един човек, за да спасиш хиляди. Обратното също важи. И ето защо е толкова важно да бъдем добри.

 

 Това произведение е художествена измислица, и е изцяло плод на въображението на автора. Б. А.

 

 

 

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - Влади, нямам думи за разказа, който си сътворил.
23.01.2019 01:09
Страшно ми хареса. Сякаш Стефан е добрият Йов подлаган на изпитания от сатаната. Какво ли не прави злият свят за да поругае една добра душа. Дори собствените й деца се отричат от нея. Слизаш до дъното на битието и постигаш проникновение сходно с това на Достоевски! Поздравления - най-искрени!
цитирай
2. tikovpisane - Много благодаря, Приятелю!
23.01.2019 09:40
missana написа:
Страшно ми хареса. Сякаш Стефан е добрият Йов подлаган на изпитания от сатаната. Какво ли не прави злият свят за да поругае една добра душа. Дори собствените й деца се отричат от нея. Слизаш до дъното на битието и постигаш проникновение сходно с това на Достоевски! Поздравления - най-искрени!


Никой никога не ме е сравнявал с Достоевски, заради което наистина съм трогнат! След като написах този разказ се почувствах депресирано. Просто преживявах съдбата на героя си- тежка, ужасна съдба, с трагичен завършек, но такава беше идеята му. И целта ми е просто да се замислим върху постъпките си, защото невинаги човек е виновен сам за злочестината в живота си, дори и в малка степен да е, все пак наистина е важно да бъдем добри едни към други, защото иначе се получава...това, което съм описал. Да, тук съм дал краен пример какво би могло да стане, когато сме студени и безчувствени, и че не сме създадени да бъдем такива. Да имаш прекрасен ден, Младене!
цитирай
3. missana - Благодаря ти, Приятелю!
24.01.2019 00:50
Повтарям - написал си страхотен разказ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 704601
Постинги: 291
Коментари: 977
Гласове: 718
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031