Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01.2018 21:11 - Каракулак и ятаган - традиционни български оръжия
Автор: doktora757 Категория: История   
Прочетен: 42171 Коментари: 1 Гласове:
3

Последна промяна: 27.04.2021 11:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image                              

КАРАКУЛАК И ЯТАГАН - ТРАДИЦИОННИ БЪЛГАРСКИ ОРЪЖИЯ


д-р Дориян В. Александров 


   Всяка държава или регион си имат исторически своите характерни ножове и хладни оръжия, които са се утвърдили и наложили през вековете. Китай е известен със своите саби и мечове, Япония с прочутите самурайски мечове, Филипините, Малайзия и Индонезия със своите крисове, Индия и Непал с кукри, катар и други екзотични оръжия, Кавказ и степите на Украйна със своите казашки шашки и кинжали, Европа с рицарските мечове, Финландия с финките, Испания с прочутата наваха, а Балканите са известни с ятаганите и каракулаците (хайдушки и овчарски ножове).

   Мнозина считат каракулака и ятагана за турско-османски оръжия, което исторически не е съвсем точно и вярно. Това са типично балкански и български оръжия с древен тракийски произход (в древността носещи имена като сика, махайра, ромфея). Срещал съм дори и абсурдни твърдения за произход на ятагана от египетския копеш (копис), който има съвсем друга форма и конструкция. Нито ятагана, нито каракулака са били щатни оръжия в османската армия. Използвали са се предимно от нередовната армия (акънджий и башибозук), от местното население, а също и от еничарите като допълнително или спомагателно оръжие и то в един по-късен период. Конницата е изполвала саби и копия (пики или маждраци). Ятагана и каракулака са били използвани също от военнизираните български прослойки: войнигани (помагачи в армията), дервентджий (охрана на планински проходи), доганджий (соколари), карачи и чувачи (охрана на кервани), полски пъдари, пандури (охрана на манастири), опълчение за борба срещу кърджалий и даалий, овчари, войводи, харамии и хайдути. Еничарите, които били набирани от местното население са били въоръжени основно със саби (калъч, килич) и други оръжия, които в мирно време обаче по правилник се прибирали в арсенала. Тогава те имали право да носят само ятагани и каракулаци като лично оръжие (с ограничена дължина 1/2 и една ръка; съответно 50-76 см.), което още веднъж показва, че това са местни оръжия с древна традиция, използвани от векове.


image


image

Антични образци на тракийската махайра/сика.

   Ятаганът специално, е придобил лоша слава у нас поради факта, че като оръжие е бил използван от башибозука срещу цивилното българско население и са извършени много зверства с него. Но той е бил и „щатно оръжие“ на харамии, воеводи и хайдути, които са се борили против турските поробители. Така, че каракулакът и ятагана трябва да бъдат реабилитирани и да заемат своето достойно място в българската история, като традиционни оръжия на българите. Към тях също можем да добавим ергенските и буйновските ножове,
бастията, различните варианти на овчарски ножове и ками правени по кавказки образец. В нашите музейни сбирки има доста такива образци на великолепни оръжия от периода на Възраждането и след това. Лично аз съм имал възможност да разглеждам подробно и хранилищата на Военно-историческия музей и Етнографския музей в София (именно хранилищата, а не само изложените в музея експонати). Това беше осъществено преди доста години с любезното съдействие на служители и хора от ръководството на двата музея, когато подготвях моята книга „Бойни изкуства и военно дело на древните българи“ (изд. „Тангра- ТанНакРа“, София, 1999 г.). Особено забележителна беше сбирката на Етнографския музей.


image

Ятаган с дръжка от моржов зъб и позлатен обков; чирените са тип "пеперуда".

image

Кожен силях с оръжия на български хайдутин, комита или воевода; ятагана е тип зейбекски или албански (арнаутски).


   Според находките и историческите сведения ятаганът и каракулакът са засечени като масово оръжие в допълнение към огнестрелните оръжия в периода 17-19 в., но това не означава, че ги е нямало и доста по-рано. И двете оръжия се родеят с тракийските оръжия и вероятно произлизат директно от тях, като дълго време са битували в общонародна среда. Доказателство за това е, че подобни оръжия се срещат макар и по-рядко и в средновековна България, далеч след античния период. Не можем да не отчитаме сходствата с типичните тракийски оръжия като: махайра
(малка и голяма; наричани също копис, скалме, сика или фалката), ромфея и някои други тракийски оръжия със сходни параметри, форма на острието и дизайн. Характерно за всички тях е обратната сърповидна извивка на острието, наричана от някои също „ятагановидна“ или „махайровидна“.  Всички тези оръжия, в това число и каракулака и ятагана очевидно произлизат от още по-древни архетипи на селскостопански сечива и оръжия характерни за нашия регион. Такива са сърп, косер, търнорез, търпан, коса и др., които векове са се ползвали и като селскостопански сечива и като оръжия, а в определен момент еволюират на няколко етапа в съответните оръжия и накрая достигат до наши дни като каракулак и ятаган.

   Обратната извивка на каракулака и ятагана е така изчислена (или по-скоро установено от практиката), че два пъти усилва удара при сечене, при това опасвайки обекта, което причинява опасни и смъртоносни дълбоки наранявания. Камшичното изтегляне на острието назад в крайната фаза на удара (особено при удар с ятаган) добавя още сила на удара. При каракулака това става за сметка на по-масивното острие, което прониква в дълбочина и с лекота разсича кости и сухожилия. И двете оръжия са пехотни и са предназначени за близък бой (основно за сечене, но също и за мушкане), каракулака специално е за бой в тесни пространства (населени места) или в гористи местности (специфичния ареал на овчари, хайдути, харамии, бунтовници и воеводи). Някъде четох смехотворното твърдение, че ятаганът произлизал от кавалерийската сабя, което е абсолютно погрешно и нелепо. Поради своите особености ятаганът трудно може да се използва на кон, а също и от кон срещу пехота или конници поради относително малката си дължина.

imageАрнаутски (албански) ятаган с характерните "уши". Подобни са използвали и зейбеците в Мала Азия (етническа група в Османската империя), където даже преобладава този тип с "Т" образно поставени чирени (уши) от биволски рог.

   Много български майстори ковачи и оръжейници по време на Османската империя са изработвали каракулаци и ятагани. Сред обособените центрове на това производство са били  Самоков, Пловдив, Костенец, Сливен, Ямбол, Габрово и др. Според историческите сведения най-големи центрове за производство на ятагани се явяват Пловдив (Филибе) и Бурса, където на времето са изработвани най-добрите такива оръжия. Каракулакът специално се е правел повсеместно из цялата страна и е бил доста масов. Ятаганите най-често са се предлагали като ковашки заготовки, които после други майстори довършвали и окомплектовали с ножници, дръжки и украса. За това трябва да се има предвид, че въпреки украсите и надписите от Корана типични за турците и мюсюлманите, остриетата в повечето случаи са били изработвани от български майстори. Разбира се в рамките от Османската империя и други майстори са изработвали тези оръжия, които подчертавам са заимствани от нашия регион. Ятагани са се изработвали и в Мала Азия и в най-западните части на империята. Името на ятагана идва от град Ятаган (близо до Егейското крайбрежие), който се е славел с тези оръжия. Важно е да се отбележи, че гр. Ятаган е бил в пределите на българското царство Булгар в Мала Азия, където се намира и планинската верига Булгардаг ("Българска планина"), сега преименувана. Това българско царство просъществува до началото на 16 в. в съюз със караманците, които се противопоставят заедно с българите срещу османската експанзия (виж двете книги на доц. Катерина Венедикова "Българите в Мала Азия" и "Българи, арменци и караманци в средновековна Мала Азия").
    Отделните типове ятагани, които ще опишем по-нататък са имали своите характерни особенности и дизайн, по които се отличават едни от други. Това е важно за колекционери, специалисти, реставратори и интересуващи се любители, които биха искали да навлезнат в детайли в тази материя.

image

image

Каракулаци - стар  и съвременна изработка (работа на майстора Петър Генов с псевдоним Дядо Благо).

   По-старите остриета са били от дамаска стомана или най-малкото са двукомпонентни –
"демир" ( желязо; клин или тяло на острието, изработени от по-мека и нисковъглеродна стомана) и „чилик“ (самото острие или режеща част, изработено от твърда високовъглеродна стомана) свързани с ковашка заварка. Поради по-голямата си дължина, остриетата на ятаганите за да добият напречна здравина срещу усукване и деформации са се изковавали с "Т" образно острие, каето е усилено в горната си част. Но се срещат много и от орикновения тип, които са се изработвали по-лесно. Тъй като ятаганите от дамаска стомана са били по-трудоемки и скъпи, то за по-обикновените бойци са били изработвани от обикновена стомана и с по-малко украси, набивки и апликации, като тези образци са и най-масови.

 

Особенности и конструкция на ятагана и каракулака

   На пръв поглед двете оръжия са доста сходни и си приличат, като често лаиците ги бъркат, особено когато са с еднаква дължина или форма на острието.

Може да се каже, че ятагана в някаква степен е по „стандартизиран“ от каракулака, макар, че и при двете оръжия имаме голямо разнообразие на форми, размери и тегло. Като цяло ятаганът е с по-дълго и леко острие, което е сравнително тънко и тясно. Често ширината и дебелината са постоянни по цялата дължина на острието. Дължината варира между 60-80 см., но се срещат и по-дълги образци, които обаче са изключение. Ширината е между 3 и 4 см., дебелината на острието е около  3-5 мм. Тъй като острието е сравнително тънко, за усилването му често в горната част то се е изковавало „Т“ образно за по-голяма здравина. Също така при ятаганите се срещат и надлъжни жлебове или канали за олекотяване на дългите остриета. При ятагана липсва плътна ядка пред ръкохватката, както е при каракулака и баланса на острието е леко изтеглен напред. Вместо ядка има обков, който понякога е запълнен с калаен припой. Има обаче и ятагани с плътна стоманена ядка, като каракулака; такива са т.нар. "сливенски ятагани", които са чисто български и зейбекските ятагани, които по принцип са доста дълги и понякога надхвърлят 80 см. дължина. В случая ядката подобрява баланса на оръжието като го изтегля към дръжката.
   Чирените на дръжката при най-старите образци вероятно са били от твърдо дърво (орех, дрян, чимшир, акация, габър и др.), което в последствие се заменя с рог и кост. Използвали са се биволски рог, говежди рог, кост от моржови зъби, говежди кости (бедрена кост) и по-рядко слонова кост.
   Ятаганът притежава специфичен обков на дръжката и украси със полускъпоценни камъни или корал, които са поставени по такъв начин, че да са грапави и да подобряват сцеплението на ръката и дръжката. Понякога ръкохватката на ятагана е изцяло метална или със сребърен обков
(в един стил с обкова на ножницата), но това по-рядко се среща. И ятаганът и каракулака са без предпазен гард за ръката, защото не са предназначени за фехтовка, а за сечене (внезапен сечащ удар, с който най-често приключва боя). Ръкохватката на ятагана назад завършва с характерното уширение, т.нар. „уши“, които обаче като дизайн се различават от тези на каракулака и по принцип са по-големи. Ролята на „ушите“ е да дават опора на ръката при сечащите удари с изтегляне оръжието назад. Най-често те са направени в стил „пеперуда“, защото гледани отзад наподобяват пеперуда с разперени крила. Специалистите различават до 15-20 типа ръкохватки на ятаганите.
   Малоазийските ятагани от Анадола се отличават с по-правото си острие и сравнително малките уши на ръкохватката или въобще липсата на "уши".  Гръцките ятагани са доста украсени и с по-богата орнаментика
(понякога кичозна) също с малки уши, а при арнаутските (албанските) и зейбекските ятагани ушите са големи и се разполагат почти под прав ъгъл спрямо клина на ятагана ("Т" образно поставяне на чирените) и по това се разпознават. На ятаганите използвани от турци и мюсюлмани често се срещат гравирани фрази от Корана, характерна източна орнаментика, набивки и украси, често имат датировки според арабската хронология и изключително рядко се среща името на майстора или притежателя. Отгоре на острието понякога има насечки и допълнителни украси. Каниите се изработват от сравнително леко дърво (липа, череша, топола, върба, черница, круша) и се обличат в агнешка или ярешка кожа, като в краищата има метален обков от месингова ламарина (латун), понякога от медна ламарина или сребро. Някои от каниите в миналото са се обличали не с кожа , а с няколко слоя (до 10 слоя) агнешки черва, които се сушат на слънце и образуват изключително здрава и еластична обвивка на дървената част, която просто се слепва с дървото. Канията е така направена, че част от дръжката, която е с обкова или ядката влиза в нея. По принцип каракулака и ятагана нямат приспособления за окачване (халки за колана или портупей), а се затъкват в пояса или най-често в специален кожен силях (вид колан или пояс), който е предназначен за носене на оръжие. Силяха има и защитна функция, тъй като защитава коремната област от атаки с хладно оръжие, а когато е натъпкан с оръжия може да отрази и куршум от кремъчно или фитилно оръжие, които нямат такава пробивна сила като капсулните пушки или винтовките.

   Турците използвали ятагана предимно за сечене и много рядко за мушкане. За това турските ятагани се отличават с по-голямата си извивка, докато българските са по-прави. Пръв въвежда модата на мушкане с ятагана („ала франга“, т.е. френско мушкане като с рапира) известния Чакър войвода от гр. Самоков, който преди да стане хайдутин бил оръжейник в града. Той забелязал, че турците при сечене често се откриват в средната и горната част на тялото и това е точния момент за промушване на противника. Той разработва различни такива тактики и техники за бой с ятаган и тренировки с него, които с голям успех използва през хайдушкия си период и обучава хайдутите от четата, която ръководи. Точно с такъв удар Чакър войвода побеждава страшния местен турски бабаит и водач на башибозука Хаджи Дамба, който можел с удар на ятагана да разполови магаре на две……
   Тук трябва да отбележим, че поради относително лекото си острие, ятагана не е особено ефективен срещу броня или плетена ризница. Т.е. това е още едно доказателство, че ятаганът не е оръжие на редовната войска, а е цивилно оръжие. С начина си на обличане българските хайдути, харамии и воеводи са се стремяли да защитят максимално тялото си от ударите на ятагана. Освен кожения широк силях, те носели под него и допълнителен вълнен пояс, а също дебели шаячни дрехи, елеци; зимно и есенно време шуби и ямурлуци, дебели навуща на краката и дебели кожени калпаци.


image

image

Различни типове стари каракулаци от частна колекция.

   За разлика от ятагана каракулака има по-масивно острие, като при това е по-къс от него. Дължината на каракулака варира от 40 до 60 см., но най-често е около 50 см. Срещат се обаче дълги екземпляри до 80 и повече см.; т.нар. „сливенски ятагани“, които по оправа
(начин на изработка) са каракулаци, а не ятагани. При каракулака имаме наличие на „ядка“, която разделя острието от чирените на дръжката, дава опора на чирените и спомага за изместване баланса на острието назад, т.е. подобрява баланса. При бастията (вид каракулак) имаме и втора ядка, която затапва дръжката отзад и подобрява още повече баланса на оръжието. Важната разлика между каракулака и ятагана освен ядката и дизайна е и факта, че каракулака се явява както оръжие, така и битов инструмент от ежедневието, докато ятаганът се е използвал само за водене на бой. С каракулака  могат да се секат и подострят колове, да се насичат клонки за добитъка или да се разфасова труп на заклано животно или дивеч (теста е с два удара да се разсече провесен агнешки или шилешки труп на две). Често дизайна на острието на каракулака позволява както да се сече, така и да се мушка с него ефективно и поради масивното си острие за разлика от ятагана, той може да се справя успешно и с лека броня или плетена ризница в близкия бой. Въпреки, че е по-къс от ятагана, каракулака е доста масивен, като пред ядката острието често е дебело 10 мм и повече. Има каракулаци чието тегло достига до 1,5-2 кг. ; в моята колекция имам такъв който е около 1 кг., докато ятагана тежи обикновено около 600-700 гр.

   Каракулакът  е многофункционален инструмент и оръжие, а се е използвал  също и при лов, като ловен нож, овчарски нож или тесак. По този начин той се е използвал ежедневно от българското население и се е сраснал с неговия бит. Освен, че е по-масивен от ятагана, каракулакът като изработка е и сравнително непретенциозен и даже груб, защото е използван повече за работа и по-малко за военни действия. Тази ежедневна употреба го превръща обаче в страшно оръжие за близък бой, подобно на бойната секира или ножа и камата, а и най-вече поради сръчностите и навиците изграждани при употребата му в ежедневието. Някои от каракулаците са толкова масивни и здрави, че с тях могат да се секат и дърва за огрев (виж клипа в края на статията), а характеристиките им се доближават до тези на сатъра и за това се наричат сатърлии. Бойните каракулаци (ако мога така да ги нарека) макар и масивни, са малко по-леки, с тясно острие и баланс изнесен повече към дръжката на оръжието.

   Името на каракулака идва от характерните „уши“ на дръжката изработвани най-често от черен биволски рог. „Каракулак“ буквално означава „черно ухо“ или „черноушест“. Когато чирените са изработени от кост, светъл говежди рог или светло дърво, то тогава имаме вече „аккулак“, т.е. „бяло ухо“. В старо време, а и сега, често чирените са се изработвали от твърдо дърво (дрян, акация, чимшир, дъб и доста по-рядко от орех); класиката обаче е черния биволски рог, който сега се намира трудно и малко майстори го работят. Поради тази причина повечето стари каракулаци от 18, 19 и началото на 20 век нямат чирени, които или са изпадали или са изгнили, поради това, че не са били добре импрегнирани срещу влага и въздействието на времето. Обикновено чирените са занитени с по три нита от меко желязо (най-често срязан дебел пирон), а в по-късен период се срещат медни или месингови нитове. Някои каракулаци са с по-малки уши или съвсем без уши, а бастията например няма уши, както и буйновските ножове. Тук мимоходом отбелязвам, че името „бастия“ вероятно идва или е свързано с глагола „бастисвам“ (унищожавам, разрушавам, в преносен смисъл убивам).

image


   Канията на каракулака е проста и функционална. Обикновено се изработва от меко дърво
(липа, топола, череша, слива, круша и много рядко от орех). Първоначално тя не се е обличала с кожа, а само се е стягала на две-три места с намотки от тънък железен тел, което е класиката (по канон). По-късно той се замества с меден или месингов тел заради корозията, а канията по подобие на ятагана започват да обличат с кожа (агнешка или ярешка) и да се поставя обков в краищата от тънка желязна, месингова или медна ламарина, която се украсява с прости и непретенциозни орнаменти (т.нар. чеканка), а често и без орнаменти.

   Някои каракулаци от 19 век имат и датировка на острието с поставена годината на изработка (изчукана на демира), но по-принцип това се среща рядко. Често каракулаците имат и тугра или знак („запазена марка”) на майстора, който ги е изработил, но има и много каракулаци, при които липсва туграта. При някои ятагани също има тугра. При по-старите каракулаци по демира и отгоре, както и по металната част на дръжката има прости орнаменти, насечки и набивки. Набивки по-рядко се срещат и по роговите или дървени чирени и тогава ножът ноки името аширтмалия (т.е. със шарена дръжка).

   За ефективността на каракулака като оръжие в близкия ръкопашен бой ще дам един пример от нашата по-нова история. По време на руско-турската освободителна война (1877-78 г.), войските на Сюлейман Хюсни паша нахлуват в Стара Загора и подлагат цивилното население на масов грабеж, убийства и насилия, като след това опожаряват и града. Някои от българите обаче, които били въоръжени се барикадират в къщите си и в някои църкви и дават ожесточен отпор на турците и башибозука, които също дали много жертви. Един такъв случай разказан от очевидци за  църквата „Св. Троица” и двора и, където се барикадирали около 2000 души описва и авторката Донка Йотова в своята книга „Пъкленият ритуал; 125 години от старозагорското клане” (изд. „Литера принт”, Стара Загора, 2002 г.):

„..... Турците щом изпълнили улицата  пред църковния двор, взели да стрелят, изпочупили стъклата на църковните прозорци, но и българите от прозорците на женската църква мнозина повалили на улицата. Стрелбата продължила известно време и турците се натъркаляли един върху друг. Най-после с голяма сила нападнали, разбили вънкашната врата, едни останали да вардят, а други нахлули вътре, почнали да убиват, да колят, да пробождат кого където застигнат, без да пожалят жена и дете и жива душа в двора не оставили, но и от тях много паднали. Петко Нейков от с. Саръ Смаил и Тодор Вълков като лъвове се хвърляли срещу турците (въоръжени с каракулаци). Само първия съсякъл с ножа си до 40 души турци и всички се удивлявали на на тяхната решителност.......” (стр. 49).

   Показателно е, че бившия министър-председател на България Стефан Стамболов е бил убит през 1895 г. с ятаган или по-скоро с каракулак от македонски комити в центъра на София. При това Стамболов е бил въоръжен с револвер, който не успял обаче да използва, тъй като при удара с каракулака му отсичат ръцете, а после с ножовете му посичат и главата! Комитите били въоръжени и с огнестрелни оръжия, но използват за по-сигурно каракулак, защото се опасявали, че жертвата им под дрехите си носи бронирана жилетка. Така зловещия каракулак става неотменима част и от най-новата ни история.
   Ятаганите активно са се произвеждали в Османската империя до 1826 г., когато султан Махмуд II (1808-1839 г.), с указ разпуска и унищожава еничарския корпус. След тази дата разбира се майсторите са продължавали да изработват ятагани, но вече не така масово и този занаят постепенно затихва. Каракулаците обаче продължават да се изработват чак до началото на 20 в. и след това, почти до Втората Световна война, след което и те започват постепенно да изчезват.....

   В днешно време майсторите – ножари у нас, които изработват автентични каракулаци и ятагани по едновремешните технологии и по „канона” се броят на пръсти, а старите каракулаци и ятагани потънаха в хранилищата на разни музеи, частни колекции и групи за исторически възстановки. Все още по селата и по битаците се среща туй-онуй, но рядко. Тези късчета древна българска история и символи на българския непокорен дух обаче трябва да бъдат съхранени за следващите поколения, защото те са част от нашето историческо и културно наследство.


Още по темата:

https://www.youtube.com/watch?v=QXT1Cu5tJ3g&list=PLWGi-rKh8S3ITuIiiW1p47M5w5hs4_PfT&index=179

http://vault8.pro/istorija-jatagana-i-nemnogo-taktiki-tureckih-janychar/

https://www.pinterest.com/doriyanaleksand/yatagan-karakulak-sika-mahaira-copis-kukri/


image

image

Ятаганът на съратника на Левски отец Матей Преображенски - Миткалото; дължина 80 см., 19 в. Съхранява се чудесно запазен при негова родственица. 




Гласувай:
4



1. doktora757 - За имената на тракийските оръжия
04.03.2018 10:27
Интересни са имената на старите тракийски оръжия, прототип на каракулака и ятагана. Те могат да бъдат обяснение единствено чрез българския език, но не и с гръцки и латински, където нямат никакъв смисъл. Наименованието на тракийския сърповиден нож или къс меч махайра идва от глагола "махам", "размахвам", "замахвам", което точно определя и техниката на това страховито оръжие, което е предимно за сечене. Именно от махайрата произлизат по-късно каракулака и ятагана. На гръцки език "махайра" няма никакъв смисъл, колкото и да се опитват да го търсят учените глави. И още нещо, там има една интересна наставка "Ра", която е свързана с египетския бог Ра (Слънцето) и Рая в духовния свят. Не забравяйте, че и Орфей и Питагор са учили езотеричното знание в Египет! Демек, какво ни казват траките с тази дума махайРа - замахвам, главата ти се търкулва и отиваш в Рая, кратко, точно и ясно...... Не случайно старите българи са казвали на Слънцето Райко ("Райко изгря"), а има и такова лично име в българската именна система. Оставям ви да се чудите, дали съм сериозен или ви бъзикам. Точно така правеше и един от моите учители в българистиката и бойните изкуства - Стефан Хинков (далечен потомък на цар Срацимир); беше много сериозен майтапчия в тия неща....... Другото наименование "сика" идва просто от трако-българското сека, разсичам, посичам, а ромфеята е свързано с глагола "руфя" - руша, разрушавам, унищожавам.....
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: doktora757
Категория: Други
Прочетен: 5043884
Постинги: 508
Коментари: 1949
Гласове: 3338
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031