Георги АтанасовЗаркин е роден на 3март 1940 г. в с. Бели Искър, Самоковско, Софийски окръг. Баща му е Атанас Лазаров Заркин(1904-1944)- каменоделец , а майка му Гена Николова Заркина(1904-1985)- домакиня. Освен Георги в семейството има още две деца: брат му Марин (1934-1994) и две сестри Тинка(1937-2006) и Запринка(1929-2012).

Многолюдността на семейството му е била типична за времето на Царство България. Бащата с инициативност и трудолюбие е успявал да го изхранва, дори е придобил няколко земеделски имота и гора. Без да е преставал да работи, той осигурявал добро съществуване на семейството си. Бил смятан от съселяните си за заможен. Баща му е Лазар (дядо на Георги Заркин) е бил свободен човек, посадил е гора и се е занимавал със земеделие и със скотовъдство.

Семейството живее спокойно и нормално, макар и не богато, до преврата на 9.09.1944 г. Бащата е арестуван и изчезва безследно. Заедно с още 9 съселяни (общо 68 души от цялата община) е хвърлен на 1 октомвриот Черната скала над Боровец. Впоследствие са спрягани какви ли не версии: че е участвал в разстрелите след Септемврийското въстание през 1923 година или че е предал (или убил) партизани и прочие лъжи. Истината е една: Атанас Лазаров Заркин е убит без съд и присъда, за да му се вземат имотите от местни комунисти. По всяка вероятност Атанас е избран да бъде сред убитите,за да се ликвидират евентуални противници на комунистическиярежим. През 1946 г. въз основа на дело №7584 на Софийския областен съд, с тогавашния прокурор Г.Геров и председател Христо Талев са издадени неверни смъртни актове. Убитите са обявени за безследно изчезнали.
Това е първият „дар“ на народната власт за селяните на с. Бели Искър.
Тежка е участта на майката, Гена Заркина, която е принудена да отглежда четирите си деца сама. Тя не само се справила с това, но ги изучила и възпитала добре. Ето какво си спомня Лъчезар – синът на Георги Заркин:
„Дните на баба Гена са били убийствено тежки. Помня я как шеташе от сутрин до вечер. Сутрин, когато изгрееше слънцето, заставаше в двора, с лице на изток като истукана.От време на време слабичкото ѝ тяло започваше да трепери и тогава тя, сякаш изпаднала в унес, проговаряше: „Атанасе, знам че няма да се върнеш…“ [1]
Георги Заркин завършва основно образование в родното си село и селскостопански техникум в град Ихтиман. Отбива военната си служба в Строителни войски. В тези войски войниците – неблагонадеждни към комунистическата власт или от етническите малцинства,или просто негодни за военна служба,  са принудени да работят на различни строителни обекти в страната. Причината не е в някакво негово провинение, а в това, че властта го счита за неблагонадежден заради баща му. По-точно заради това, че самата тя го е убила…
След уволнението си Георги Заркин работи на различни места, а от 1963 г. до 1966 г. е журналист и фоторепортер във в. „Земеделско знаме“ в София. Макар и завършил кинематография(което тогава е било полувисше образование) , той проявява несъмнен публицистичен и литературен талант, който в годините на бъдещо страдание и житейски трудности не само не изчезва, но и укрепва до нивата на високата българска литература. По това време БЗНС е единствената друга легална партия в България, която е сателит на БКП, а „Земеделско знаме“ е неговият печатен орган.
През 1964 г. генерал Иван Тодоров-Горуня, бивш партизанин и после виден деец на БКП и високопоставен военен командир,заедно с генерал Цвятко Анев, Цоло Кръстев и други висши военни, организира преврат срещу режима на Тодор Живков.
Групата търси независим журналист, който да отразява събитията и виждат такъв в лицето на Георги Заркин. Причината е за да не се случи това което се по-рано в Унгария (през 1956 г.) и Чехословакия (през 1965г.) –бунтът да бъде потушен със сила от Съветската армия.
  Георги Заркин и Горуня се сприятеляват и дори пътуват заедно.
Ето какво разказва пред съда Заркин:
„Когато дойдох тук, в София, на работа, много често ходех в командировка с Горуня из България. През 1964 г. отидохме заедно на яз.“Виница“ – Коларовград (тогавашното име на гр.Шумен). На връщане се отбихме в един ресторант, където обядвахме. Един случай остана доста интересен за мен. Когато влязохме вътре, някакъв човек – селянин – събираше хляб от масите. Управителят хвана човека за яката и каза: „Ти вземаш хляба, а за мене и за свинете няма!“Направи ми впечатление, че свинете са по-важни от хората. Тогава Горуня даде пари на този човек. От този случай аз заобичах Горуня истински“. [2]
Заговорът обаче е разкрит, повечето от участниците са заловени и осъдени на 8–15 години затвор от военен съд, а Горуня според официалната версия се самоубива в дома си. Всъщност е убит, като една от версиите е, чеМитка Гръбчева го застрелва в кабинета му.
Но нека дадем думата отново на Георги Заркин:
„През лятото на 1965 г. написах на пишуща машинашестразлични позиви,по сто броя. До този момент се бях срещал с другите подсъдими.Позивите написах в редакцията на вестник „Земеделско знаме“.Постарах се да ги напиша малко по-неграмотно, за да може хората, които ги четат, да мислят, че са написани от тези,които са в гората. Там посочих, че честните хора са зад решетките. Писах, че по нечестен път ги избиват”. [3]
От въпросните позиви един е жалейка за смъртта на Горуня, а другите са насочени срещу личния режим на Тодор Живков и за сваляне на властта. Властта обаче открива връзката чрез част от позивите( също чрез доносничество на член на групата) и през 1966 г. Георги Заркин е арестуван. Тогава той е едва 26-годишен. Синът му, Лъчезар, е на четири.  Всички подсъдими: Любен Андреев Филипов, Георги Александров и Стойне Кирилов Николовса осъдени, а Заркин получава най-тежката присъда. Обвинението е: „...създаване на група, която си е поставила за цел да събори, отслаби и подрони установената народнодемократичнавласт в Народна република България чрез терористически и общопасни  престъпления – по член 70 от НК“. [4]
Трябва да се отбележи, че макар да са извършвали пропаганда срещу властта, по същество няма никакви доказателства Заркин и хората с него да са подготвяли каквито и да било терористични актове или общественоопасни престъпления. По това обвинение те би трябвало да са абсолютно невинни. Разпространението на информация и на мнения и художествени произведения пък е част от свободата на словото и изконно право дори по социалистическата българска Конституция.Заркин, когото нарочват за ръководител на групата, получава най-тежката присъда от6 години лишаване от свобода, 7 години лишаване от правото да избира и да бъде избиран на избори, а също и конфискация на имуществото му на стойност 100 лева в полза на държавата.
В Старозагорския затвор Георги Заркин прекарва от 1966 до 1974 г.  Той често е наказван от администрацията и милицията, не са допускани до свиждания роднините му, забранявани са му колети и писма. В затвора обаче се проявяват несломимият характер, високият дух и несъмнения литературен талант на този умен и талантлив човек, наказан единствено и само за убежденията си. През целия си престой по затворите Георги Заркин пише много. Творчеството му е огромно по обем –2500 стихове, приказки, драми и един роман – „Чест“. (За него има рецензия от Съюза на българските писатели че няма необходимите качества за печат. Подобна резенция има и за поезията на Заркин.)

Романът е започнат на 20 ноември 1967 г. и е завършен на 31 януари 1968 г. в затвора в Стара Загора, където лежи при усилено строг режим. Ето и част от сюжета му:
На 1-ви май 1966 г., в 12:20 ч., след неколкодневни непрестанни валежи, невиждан потоп отнася село Згориград и част от град Враца.  Скъсана е стената на хвостохранилището към флотационна фабрика „Мир“ и рудника „Седмочисленици“.
Над 500 тона отровна утаечна тиня на тъмни талази се спуска по коритото на река Лева и помита всичко по пътя си.
Апокалипсисът трае 20 минути и там, откъдето е минала стихията, остава ужасен лунен пейзаж. Равносметката е: 488 загинали, 2000 ранени, 156 къщи са напълно разрушени, над 1000 къщи са сериозно пострадали.
Другите материални щети – мъката по загиналите близки, страданията на останалите без дом, без имущество, без домашни животни, е невъзможно да бъдат оценени.
За тази трагедия са осъдени четирима човека на строг тъмничен затвор за дълъг период от време. Там те се запознават с автора, който излежава присъда по политически причини. В основата на романа „Чест“ е изпепеляваща любов, която разтърсва душата на всеки човек. [5]
В затвора Георги Заркин  пише в тетрадки, има си дори и лично тефтерче. Литературните му интереси са разностранни: от автори като Христо Ботев,Димчо Дебелянов, Кирил Христов, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков (повечето придружени с портрети), през Байрон, Данте, Гьоте, Шекспир, Пушкин, Некрасов, Сергей Есенин, Марк Твен, до Ередия, Ламартин, Александър Блок, Хайне и много други.
Разбира се сред тази лична елегантна антология има и стихове на самият Георги Заркин. За свой псевдоним той избира Рилски бор. Това не е случайно. Тъй както отсеченият бор в гората пада прав, така и той ще падне прав пред враговете, но няма да подвие колене в борбата.
Част от стиховете са изнасяни от затвора по много изобретателен начин: писани са на пилюрена хартия, двустранно. Тази хартия се поставя в цигари, на които е изваден тютюнът. Те са дадени на затворник,който е трябвало да излезе скоро. Вместо да ги изнесе обаче, той ги предава на администрацията на затвора. Докато е в затвора, Заркин написва и протестни писмадо Тодор Живков, както и до началника на затвора.
За всичко това му лепната „вътрешна“ присъда (тоест осъден е допълнително вече като затворник) за писане на „фашистка“ литературакато затворник. Как и защо талантливите му стихове са преценени като „фашистки“ могат да отговорят само комунистическите политически полицаи… За комунистическата партия всичко, което е против нея, веднага бива окачествено като „фашистко“. По всичките дела следовател е бил Петър Бъчваров, който, за да изтръгне самопризнания от Заркин, е дълбал по цялото му тяло петолъчки с нож. (Самият Заркин посочва това на съда в едно от заседанията). Последното му дело е през 1974 г., когато получава последната си присъда. Всъщност обаче някъде горе във върховете на Държавна сигурност и на БКП вече окончателно е решена съдбата му.Няма да излежи докрай присъдата си от 8 години. Като политически затворник е прехвърлен в Пазарджишкия затвор и там го чака само едно… Затворен в килия, на която е сложен допълнителен катинар.Държавна сигурност го разработва под псевдонимите „ИНТЕЛИГЕНТЪТ” и „ПРОКЛЕТНИКЪТ”.Очаква се само устната заповед. Убит е в килията си след жесток побой от двама криминални затворници. Всичко е станало по нареждане и със знанието на старшините Тумбев и Медарски и началникът на затвора полковник АнгелТопкаров. [6] Никой от тях обаче не може да вземе такова решение сам – то може да бъде взето само на най-високо ниво.След като е убит по най-зверски начин, издават и акт за смърт с невярно съдържание. Те принуждават насила патолога да пише неверни данни. А тогавашният военен прокурор Илков прекратява наказателното  преследване по повод смъртта на Георги Заркин. Още същия ден в 15:00 часа администрацията на затвора организира погребение в Пазарджик, а семейството  в Самоков е уведомено с телеграма в 12:00.Така им е попречено да се сбогуват със своя покойник, а по време на погребението са блъскани и гонени около ковчега пред изкопания гроб. [7]
Ето какво пише самоковският писател Георги Манов в книгата си „Черната скала“ :
„Познавах Георги, връстници сме с него. Беше сърцат момък, кадърен фотожурналист. Дръзна да дири истината за гибелта на баща си, изправи се срещу живковистите и беше погубен. “[8]
Огромна е заслугата на сина му Лъчезар Заркин, който сред всички мъки и изпитания, положи огромни усилия и откри и осветли истината за живота и съдбата на баща си.Успял е да пренесе костите на Георги Заркин от гробищата в Пазарджик в гробищен парк „Стадиона“ в Самоков.Извършена е експертиза по запазени части от органите и е доказано че смъртта е настъпила насилствено.  Тук трябва да се вметне че затворническата администрация не поставяла никакъв паметен знак, а това е свършил братът на Георги - Марин. По този начин гробът по-късно е идентифициран.  БНТ засне и излъчи(през 2014 г.) документален филм, в който той разказва за съдбата на баща си – част от поредицата „Отворени досиета – за тоталитаризма от първо лице”.
Лъчезар Заркин успява да финансира  издаването на стихосбирка „Отвъд чертата“(1994) и издава :„Вулкан“ в две части(1996 и 2000), документална книга за Георги Заркин, стихосбирка „От храма на самообречените“(2010), стихосбирка „Приливи и отливи“ (2012), както и романът „Чест“, написан  в затвора през 1968 година (2008, второ издание – 2015).
Животът, творчеството и делото на Георги Заркин могат да бъдат обобщени в една изречение (от негово писмо до майка му):

„Защита ! Родих се човек. Живея като скот. Но това не ще ми попречи да умра честен! Три изречения които съдържат в себе си всичко...“

Ползвана литература и източници :
1. Л. Заркин – „Вулкан“, София 1996 година.
2.Л. Заркин - „Вулкан“ – Втора част, София 2006 година.
3. Г. Заркин – „Чест“ , София 2015 година.
4.Г. Заркин- От храма на самообречените“ стихосбирка,  София 2010 година
5. Г. Заркин- „ Отвъд чертата“ , София 1994 година.
6.Г. Заркин – „Приливи и отливи“- стихосбирка
7. „ Христоматия по литература за 12. клас – забранените писатели“ – Център „Хана Аренд“, София 2013 година.
8.Личен архив на Лъчезар Заркин

[2] Пак там, с. 30-31

[3] Л. Заркин „Вулкан“, София 1996 г.,  с. 31-32

 [4]  Л. Заркин „Вулкан“, София 1996 г., с.55

[5] Г. Заркин  „Чест“, София 2015 г., с. 393

[6.] Л. Заркин „Вулкан“ – втора част 2006, с.11

[7] Пак там, с.11

[8] Г. Манов  „Черната скала“, Самоков 1994 г., с..46


                   сп. Българска наука, бр.85, ян.2016 г., с. 100-107