Постинг
09.09.2014 09:53 -
Поп ли? Че аз съм тепал поп!
Автор: photonik
Категория: История
Прочетен: 6781 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 09.09.2014 09:54
Прочетен: 6781 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 09.09.2014 09:54
Днешният гост е Стефан Чакъров - откъсът е от биографичната му книга "Децата на класовия враг", С. 2006 г..Като всеки спомен, той носи една или друга субективна преценка на събитията, но помага за слепването на мозайката за онези смутни и кървави дни на септември 1944 г.
Трябваше да съгласувам планове за строителен обект в УАГ на “Сердика” №5. Гледам пред вратата, където трябва да се свърши тази работа двама души чакат за да влязат. Единият е моя приятел Мишо Михайлов, който се готви да влезе. В стаята пускат само по един. Другият след Мишо чака и той реда си, а след него пък съм аз. И докато Мишо беше вътре, ние с моя непознат завързахме разговор на когото аз разказвах как за малко не станах поп, което беше голямата мечта на моята баба, която искаше и в нашия род да има поп. За такъв бях набелязан аз. Но събитията около мен така се развиха, че аз не станах поп и мечтата на баба ми не се сбъдна.
И казвам аз на моя непознат събеседник, че ако бях станал поп, сега нямаше да вися по отегчителни опашки за да съгласувам планове.
Тогава моят събеседник каза:
- Поп ли? Че аз съм тепал поп.
- Как си тепал поп? Той какво ти е направил, че си го утепал?
- Това беше веднага след нашата победа на 9. IX 1944 година. Трябваше да установяваме новата власт в моето село Кондофрей. Арестувахме фашистите от село и една нощ получихме нареждане да ги тепаме. Навързахме ги и ги натоварихме на един малък рейс, собственост на един фашист, който ние бяхме конфискували и ги закарахме извън село. Когато рейсчето спря на определеното място, където трябваше да ги тепаме, аз отварям вратата и виждам най-близо до нея попа. Хващам го за расото за да го сваля на земята, но той се дърпа и не ще да излезе. Аз го дърпам навън, той се дърпа навътре. Тогава го хванах за врата и го изблъсках на земята. Ръцете, краката и устата са вързани. Той няма на къде да мърда. Ах, мамка ви фашистка сега голямо клане ще падне. Имаше нареждане да не се стреля, а да ги тепаме като ги колим с ножове или с тояги. Стъпих му аз на врата и извадих големия нож, който си бях взел за целта. Неговата мамка гадна, той започна да рита, да се дърпа и да надава някакви несвързани звуци, но аз забих ножа в гърлото му. Понеже той беше много як и здрав поп, кръвта започна да брижди, че ме опръска целия. Така ли? Чакай да видиш сега какво става. Взех карабината с натъкнатия нож и го надупчих като решето. Накрая с приклада на карабината му смачках главата на пихтия. Другите другари като видяха, че целият съм опръскан с кръв, използваха друг начин. Разпаряха им коремите и им изваждаха червата навън.
Моят познат “герой” така картинно разказваше тази жестока разправа с фашистите от Кондофрей, че аз изтръпнах целия от ужас.
В това време моят приятел Мишо беше си свършил работата и излезе от стаята. Веднага влезе “героят” от Кондофрей. Когато останахме само двама с Мишо аз го попитах:
- А бе Мишо, кой е този тип бе? Ти познаваш ли го?
- А, това е моят комшия бай Владо Стоилов бащата на бившия кмет на София арх. Георги Стоилов и на художника Иван Стоилов-Бункера. Той и на тебе ли се е хвалил за героизма, който е проявил в неговото село след 9. IX. 1944 година. Преди “девети” той бил партизанин, но няколко дни преди нахлуването на Съветската армия на българска земя, Бай ти Владо взел в гората и жена си и двамата си сина, които тогава са били, единият на 10 години, а другият на 14 години. И те стават партизани. И така след 9. IX. 1944, цялото семейство са признати за герои и за активни борци против фашизма.
Трябваше да съгласувам планове за строителен обект в УАГ на “Сердика” №5. Гледам пред вратата, където трябва да се свърши тази работа двама души чакат за да влязат. Единият е моя приятел Мишо Михайлов, който се готви да влезе. В стаята пускат само по един. Другият след Мишо чака и той реда си, а след него пък съм аз. И докато Мишо беше вътре, ние с моя непознат завързахме разговор на когото аз разказвах как за малко не станах поп, което беше голямата мечта на моята баба, която искаше и в нашия род да има поп. За такъв бях набелязан аз. Но събитията около мен така се развиха, че аз не станах поп и мечтата на баба ми не се сбъдна.
И казвам аз на моя непознат събеседник, че ако бях станал поп, сега нямаше да вися по отегчителни опашки за да съгласувам планове.
Тогава моят събеседник каза:
- Поп ли? Че аз съм тепал поп.
- Как си тепал поп? Той какво ти е направил, че си го утепал?
- Това беше веднага след нашата победа на 9. IX 1944 година. Трябваше да установяваме новата власт в моето село Кондофрей. Арестувахме фашистите от село и една нощ получихме нареждане да ги тепаме. Навързахме ги и ги натоварихме на един малък рейс, собственост на един фашист, който ние бяхме конфискували и ги закарахме извън село. Когато рейсчето спря на определеното място, където трябваше да ги тепаме, аз отварям вратата и виждам най-близо до нея попа. Хващам го за расото за да го сваля на земята, но той се дърпа и не ще да излезе. Аз го дърпам навън, той се дърпа навътре. Тогава го хванах за врата и го изблъсках на земята. Ръцете, краката и устата са вързани. Той няма на къде да мърда. Ах, мамка ви фашистка сега голямо клане ще падне. Имаше нареждане да не се стреля, а да ги тепаме като ги колим с ножове или с тояги. Стъпих му аз на врата и извадих големия нож, който си бях взел за целта. Неговата мамка гадна, той започна да рита, да се дърпа и да надава някакви несвързани звуци, но аз забих ножа в гърлото му. Понеже той беше много як и здрав поп, кръвта започна да брижди, че ме опръска целия. Така ли? Чакай да видиш сега какво става. Взех карабината с натъкнатия нож и го надупчих като решето. Накрая с приклада на карабината му смачках главата на пихтия. Другите другари като видяха, че целият съм опръскан с кръв, използваха друг начин. Разпаряха им коремите и им изваждаха червата навън.
Моят познат “герой” така картинно разказваше тази жестока разправа с фашистите от Кондофрей, че аз изтръпнах целия от ужас.
В това време моят приятел Мишо беше си свършил работата и излезе от стаята. Веднага влезе “героят” от Кондофрей. Когато останахме само двама с Мишо аз го попитах:
- А бе Мишо, кой е този тип бе? Ти познаваш ли го?
- А, това е моят комшия бай Владо Стоилов бащата на бившия кмет на София арх. Георги Стоилов и на художника Иван Стоилов-Бункера. Той и на тебе ли се е хвалил за героизма, който е проявил в неговото село след 9. IX. 1944 година. Преди “девети” той бил партизанин, но няколко дни преди нахлуването на Съветската армия на българска земя, Бай ти Владо взел в гората и жена си и двамата си сина, които тогава са били, единият на 10 години, а другият на 14 години. И те стават партизани. И така след 9. IX. 1944, цялото семейство са признати за герои и за активни борци против фашизма.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
Блогрол
1. Блогът за предпечат, реклама и още нещо
2. Изгубената България
3. Блогът "Стара София"
4. Безхаберие - сайтът за София, каквато не бива да остане
5. Форум "Бойна слава"
6. Манлихер - българската военна история
7. Блогът на Сула - за рекламата с чук в ръката
8. Иван Бедров - някои мисли и други интересни неща
9. Комитата и Стойчо
10. Пътуване до... - блогът на Стойчо Димитров и Комитата
11. Записки на реформиста - блогът на Радан Кънев
12. в. Капитал
13. БГ История
14. Блогът на Темплар
15. Блогът на Иво Беров
16. Индигово - пространство за духовност
17. Книголандия
2. Изгубената България
3. Блогът "Стара София"
4. Безхаберие - сайтът за София, каквато не бива да остане
5. Форум "Бойна слава"
6. Манлихер - българската военна история
7. Блогът на Сула - за рекламата с чук в ръката
8. Иван Бедров - някои мисли и други интересни неща
9. Комитата и Стойчо
10. Пътуване до... - блогът на Стойчо Димитров и Комитата
11. Записки на реформиста - блогът на Радан Кънев
12. в. Капитал
13. БГ История
14. Блогът на Темплар
15. Блогът на Иво Беров
16. Индигово - пространство за духовност
17. Книголандия