Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.04.2013 12:42 - Премиера на “Премиер на РъБъ”
Автор: gikotev Категория: Други   
Прочетен: 2297 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Из новата книга на Иво Инджев “Премиер на РъБъ” (Сиела). Премиерата на книгата е на 25 април, четвъртък, от 18 ч., пред Народната библиотека в София. Всички са поканени!
image

Нещо (едно)лично за Бойко Борисов и “Премиер на РъБъ” – част 1

( Извадката от новата ми книга публикувам от сайта e-vestnik-бел. ivo.bg)

21 Април 2013

Иво Инджев

Фактите, често поднесени със средствата на политическата сатира в тази книга, са спонсорирани единствено и само от всекидневната работа по тяхното регистриране и интерпретиране на един отделен журналист в една отделно взета държава, в която отделно взетите личности никога не побеждават.

В недалечното минало, през 2010 г., написах „Президент на РъБъ“ и обясних заглавието на книгата като точен фонетичен превод. Казано буквално, съчетанието „Република България“, произнесено със съкращението „РБ“ звучи като „ръбъ“.

Двусмислицата осмисляше някои безсмислени на пръв поглед деяния, бездействия и злоупотреби с власт на действащия тогава президент Георги Първанов, който по онова време, а най-вече преди премиерския мандат на Борисов, тайно си общуваше с бъдещия властелин на страната, направил шеметна кариера от обикновен охранител на необикновени хора до еднопартиен министър-председател начело на правителство на парламентарно малцинство, който не просто взима мнозинството решения в държавата, но и го прави демонстративно еднолично.

Въпросът не е „защо си общуваше“ с Първанов, а „защо тайно“?

Поводите да възпроизведа заглавието „Президент на РъБъ“ с неговото естествено продължение от финалната за мандата на Борисов 2013 г. са достатъчно. Ако те имат някаква връзка с парламентарните избори, то тя е изпреварваща не толкова с някаква превантивна цел – защото авторът не си въобразява, че ще формира тепърва мнението на избирателите за най-показвания пред българската публика политик и с това ще окаже някакво влияние върху съдържанието на урните. Важно е да отпадне упрекът към книгата, че „вади нож“ на вече падналия отвъд ръба премиер.

Впрочем, ако позволите да се върна „в първо лице“: дал съм доста доказателства, че се дуелирам лице в лице тъкмо с властелините на държавата като споменатите по-горе. Ще си позволя малко лични спомени за въвеждане в темата. Как „открих“ и защо бързо „закрих“ за себе си Борисов?

С тази изгряваща медийна звезда имах уникално кръстосване на шпаги още докато бях телевизионен водещ в националния ефир в самото начало на века. Той беше вече нещо като национален медиен герой. В това свое качество, направил явна заявка да изостави собствената си лъжа, че нямало да влиза в политиката (хвърлена впрочем в моето студио с определението за вътрешната политика като „екскремент в целофан“), Борисов ме обвини в глупост чрез електронно съобщение по телефона.

По една случайност не бях изключил устройството си, видях агресивната му забележка спрямо ставащото в ефира и на секундата го прочетох на зрителите. Последва серия от негови отрицания пред други медии. Накрая, след двубоя ни „дума срещу дума“, показах на зрителите седмица по-късно запазеното в телефона ми съобщение, в което шефът на полицията в България си позволяваше да ми пише още по време на самото предаване, че говоря „глупости“ (и то по чисто политически въпрос).

И представете си – уличеният от мен в лъжа Борисов млъкна. Уникално! Доколкото следя изявите му на ярка политическа комета с публицистичния си телескоп, това е единственият случай, когато му беше затворена устата по категоричен начин през всичките години на бурното му екранно господство.

Не му повярвах, когато (почти) хрисимо обясняваше в интервютата с мен, че нямал политически амбиции, защото бил „много малък“. Още повече не му вярвах след това, когато наедря толкова, че започна да си приписва дори лични заслуги за раждаемосттa (при това в момент на продължаващ демографски срив).

Причините за моя скепсис не са лични, а са породени от лични наблюдения, които можете да проследите по-нататък в книгата до дати (и часове дори). Ще започна финала на това въведение на „Премиер на РъБъ“ с последната му (към времето на издаването на тази книга) „закачка“ с мен.

На 29 декември 2012 г. на въпрос на водещия в телевизионния Канал 3 Сашо Диков, свързан с предишна гневна реплика на премиера по мой адрес, „изпусната“, стенографирана и разпространена в медиите на 18 юни 2012 г.: „Иво Инджев ли ще бъде лидер на демократичните журналисти в България…!“), Борисов най-спокойно лъже следното:

„Иво Инджев дълго време ми се е обаждал и сме говорили. Знае, че всичко това, което направихме, особено спирането на АЕЦ „Белене“, спирането на „Бургас – Александруполис“ – това бяха изключително тежки решения, които ги взехме.“

***

Не може да понесе Борисов някой български журналист да не му се подмазва и държи на всяка цена да каже, че и Иво Инджев му се бил обаждал – при това „дълго време“. А в конкретния случай от него се искаше да обясни защо се е обадил на Иво Инджев на 28 март 2012 г. с явен опит да поласкае с премиерското си внимание един блогър, на когото „подарява“ сензационната новина за току-що взетото решение на кабинета да спре проекта АЕЦ „Белене“ и да я разпространи.

Щом обаче толкова държи да каже колко „много“ сме си говорили, ще му отвърна с обичайната си откровеност, провокирана в случая от него.

За първи път получих „поздрави от Бойко Борисов“ по репортера на Би Ти Ви Иван Бедров. На някакво събитие Бойко Борисов му беше заръчал да ме поздрави, което ме озадачи силно – беше още времето, когато тази амбициозна фигура още не беше заела на родния небосклон на публичността мястото, полагащо се на „фолкфуриите“, извоювали си правото да бъдат разпознавани на малко име.

„Бойко“ не беше единствен и трябваше да ми се обяснява с фамилното му име кой е той. На мен обаче и то не ми стигаше да разбера защо пък ще ми намига бодигардът на „царя“, като мнозина наричаха по онова време саморазжалвалия се като монархически символ Симеон Сакскобургготски, приемайки да нахлупи републиканската премиерска корона от дървен материал. Не сме връстници с Бойко, аз съм по-дърт с няколко години. Следователно не е възможно да сме учили или служили войници заедно някъде в „наше село“.

Споменавайки случката на един семеен обяд, получих обаче просветление от майка ми, която от младежките си години като преводачка е била близка с майката на Бойковата спътница в живота по онова време, банкерката Цветелина. „Как, не помниш ли, че Цветелина преспиваше тука“, възкликна майка ми.

Оказа се, че като малки – толкова малки, че чак не помня лично, в нашата детска стая, в която израснахме с двамата ми братя, е оставала да нощува Цветелина – същата, която в днешно време държи да ми покаже, че не държи да ме познава (в редките случаи, когато попаднем на някакви масови светски събития).

Борисов обаче не е такъв човек – на него журналистите му бяха важни Имал е план. И ми е „търсил цаката“ за сближаване, използвайки „ноу-хауто“ по женска линия като основание да ми помаха от разстояние. Първо махаше с ръка, после с опашка, с морков и накрая, когато се убеди с какво инатливо магаре си има работа, размаха тоягата на едноличен властелин в държавата, който ми „забранява“ да бъда „лидер на демократичните журналисти“.

Една сценка в преддверието на студиото ми оформи отрано мнението ми и стана преломната в отношението ми към този човек още тогава, когато Генерала (като подмазвачески го наричаха пърхащите около него журналисти) тепърва се домогваше до статута на медиен идол.

Набралият вече популярност и началнически хъс Борисов по неразбираеми за мен причини в качеството си на главен секретар на МВР си беше довел цяла делегация от шефове на служби на негово подчинение. На вид и ранг те бяха явно професионални ченгета от кариерата – мъже на средна възраст с посивели коси, но не и с вид на квартални побойници, какъвто Генерала поддържаше. На немия ми въпрос Борисов небрежно обясни, че ги води, защото може да му потрябват – вероятно като някакви ходещи справочници, компенсиращи неговата некомпетентност.

Така си помислих, като се зачудих как ли може да се възползва от тяхната експертиза по време на едно телевизионно интервю, излъчвано на живо. Оказа се обаче друго. Заели почтително разстояние от големия полицейски бос, навярно не на последно място от деликатност да не му слушат разговорите с мен, групата началници на служби изведнъж привлече яростното внимание на Борисов с факта, че не е достатъчно близо. „Колко пъти да ви казвам да стоите тука, бе“! – сгълча ги главният секретар и те се дотътриха с наведени глави до автомата за кафе, край който „беседвахме“ с моя гост.

Изясни ми се, както и на невръстната продуцентка на предаването – момиче на по-малко от 30 години, че целта на демонстрацията е чрез унижението на тези мъже да ни бъде показано с какъв страшен вожд, благосклонен иначе към нас до степен на фамилиарничене, ни се оказва „честта“ да си разговаряме като равни с него.Това трябваше да ни предразположи и поласкае вероятно.

Цената на шоуто беше нечовешкото унижение на хора, достигнали високи постова в кариерата си в МВР, които трябваше по силата на своята служебна зависимост да преглътнат навикването и с това да се окажат полезни в качеството си на абсолютно ненужен антураж. Като човек, чувствителен към човешкото унижение, зачеркнах Борисов за себе си. Нищо чудно Борисов да не помни такава „дреболия“, но за мен тази грозна сцена стана определяща оценка, рубикон на отношението ми отвъд ръба на желанието за общуване, освен когато се е налагало.

В началото на 2008 г. за първи и последен път му се обадих за първи и последен път лично с молба. Но не лична, а от името на моя американски приятел Шон Кенеди, с когото – като част от американската делегация – се бях запознал при посещението на президента на САЩ Бил Клинтън в София през ноември 1999 г. С цялата си наивност на американски откривател на „дивия Изток“ Шон правеше опити да доведе в България инвеститори и като свободен вече (т.е. безработен) журналист му помагах да си урежда срещи.

Независимо от всичките си неуспехи Шон се беше прицелил този път в голяма работа: беше решил да доведе в България един от най-едрите бизнесмени на САЩ в областта на рециклирането на битови отпадъци – всъщност третият в класацията в огромната държава според обема на бизнеса му (начинание, за което в медиите тук не се появи нито ред по причини, които ще разберете). Идеята беше компанията на Джим Ходж, която успешно се е справила със затлачените проблеми на цели държави (в Латинска Америка, т.е. сравними с България по своята изостаналост), да дойде и да реши кризата със софийските отпадъци.

За целта бях помолен да посреднича за среща с кмета на София Бойко Борисов. Първоначално в телефонния ни разговор Борисов реагира анемично, но щом чу, че проявилият желание за среща бизнесмен е толкова важен, че ще присъства и посланикът на САЩ Джон Байърли, моментално смени тона и веднага се съгласи. Уреждането на срещата отне няколко месеца, за да се съгласуват програмите на г-н Ходж, на кмета Борисов и на посланик Байърли.

В уречения ден и час, на 17 април 2008 г., цяла делегация от икономическия отдел на посолството на САЩ в София начело с посланика, специално пристигналите американски гости и моя милост се явихме на ул. „Московска“. Охраната беше удивена от тази инвазия, защото… нищо не знаеше. Самият кмет отсъстваше и церемонията по посрещането не се състоя нито на стълбите, нито в кабинета му (както бе договорено). Оказа се, че г-н Борисов е много зает – дава интервю за австрийска телевизия.

Продължението следва на блога на Иво Инджев.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: gikotev
Категория: Други
Прочетен: 7264575
Постинги: 2940
Коментари: 2838
Гласове: 5022
Архив
Календар
«  Юли, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031