Култовият американски писател от миналия вече век Нормън Мейлър издава през 1968 година „Маями” и „Обсадата на Чикаго” – документална проза, в която описва предизбораната кампания на забравения днес кандидат Макгавърн. Не знам дали това интересно четиво е издадено на български, тогава можеше да се прочете в „Иностранная литература”.
Мейлър описва как на конгреса на демократите ли, на републиканците ли, поставят микрофоните в залата – дали ще „ловят” възгласите в подкрепа на единия кандидат, или на другия. В залата това няма значение, но телевизионният зрител може да получи коренно различно впечатление в резултат на този технически трик.
Не знам дали някъде в България бъдещите телевизионни кадри се обучават и на такива тънкости – едва ли има предподавател, който да е чел Мейлър.
Сега имаме обаче христоматиен пример как едно събитие бе транслирано по два различни начина. Дано записите някой ги запази като учебен материал. Става дума за словото на Караянчева в Търново.
Подобни примери имаме от транслацията на тържеството за 6 септември от Пловдив – преди десетина година и този месец, но тогава нямахме възможност за сравнение.
И така – председателката на Народното събрание предвидливо се отказа да произнася слово в Пловдив – макар това да е традиция. Че взе правилно решение пролича от това, че само при споменаването на нейното име протстните викове се усилваха.
Две седмици по-късно обаче Каранаянчева събра смелост и реши да се пробва на тържеството в Търново по случай Деня на независимостта. Излезе усмихната и подготвена, но част от множеството веднага започна с „Оставка”. Това се чу и по БНТ. След малко обаче виковете утихнаха и пробиваха само в паузите между изреченията. БНТ със сигурнсосст имаха поне втори микрофон на площада, но го бяха затворили. Работеше само този на една педя от устата на Каранаянчева. Режисьорът на пулт, който до този момент подаваше кадри от публиката, изведнъж забрави, че има не само една камера.
В същото време обаче Канал 3 също осъществяваше транслация. С отворен микрофон на площада. Виковете „Оставка” в този случай бяха толкова силни, че не можеше да се разбере какво говори ораторката. Чуха се и викове „Истаме достоен председател на Народното събрание”.
Човек можеше да превключва на двата канала /което и правех/ и да гледа две различни събития – едното кротко и банално, другото – драматично.
Ако от БНТ умишлено са затворили единия микрофон – това е възмитутелна манипулация. Ако от Канал 3 умишлено са усилвали звука на протестиращите /което не ми се вярва/ , също е неприемливо.
Дали Караянчева скоро ще се появи отново публично – едва ли.
А дали подобни събития задължително не трябва да се прадават по два начина – по единия канал за тези, които обичат властта, по другия за тези, които искат оставки?